Преди години отидохме на море, на бунгала в Созопол. Яка компания, мацки, пиене, никакъв контрол. Една вечер след як запой с домашна ракия, незнайно защо ни се дояде мед. От другата страна на пътя имаше пчелин. Оформихме здрава група и потеглихме. От петимата в групата, никой хал хабер си нямаше къде точно се крие меда и ха да се върнем, но другите щяха да ни скъсат от бъзик.
– Вижте, пичове! - каза един.
- Да вдигнем кошерчето и право в бунгалото, там на светло ще решим какво да правим.
А нощта тъмна, като в кучешки г*з. Но кошерите боядисани в жълто, бързо се ориентирахме.
– Ей този!
– Що? - питам аз.
– Щото е най-голям! Като крадем, поне да е най-големият.
Правилно. Грабнахме го. И в този момент ни се нахвърли дребен, но трътлест помияр. Лае та се къса и току налита към краката ни. Разстоянието до бунгалото го взехме само на заден. Четирима носехме кошера, а петият се занимаваше с песа. Щом ухапеше три пъти, се прехвърляше при носачите. Пропадахме в някакви канали, спъвахме се в коренища и най-накрая изподрани и нахапани, стигнахме бунгалото. Всички наддадоха тържествуващ рев и млъкнаха.
– Копелета, донесли сте къщичката на кучето...
