На 22 април 1984 г. алпинистът Христо Проданов изкачва най-високия връх на планетата - Еверест. Той загива същия ден при спускането на югозападния склон на Еверест (Джомолунгма).
2008 г.
Президентът на Република България присъжда Орден „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен на акад. Евгени Головински „за големите му заслуги към Република България за развитието на химичната и биологичната наука“
2006 г.
Министърът на вътрешните работи Румен Петков се среща с Бранко Цървенковски и Любомир Михайловски в рамките на работното си посещение в Македония. Министър Петков запознава Бранко Цървенковски с инициативата на българския президент Георги Първанов за възстановяване на българските войнишки паметници и военни гробища на територията на Македония. Цървенковски изразява готовност да помогне за реализирането на инициативата и обещава пълно съдействие на македонските власти по въпроса.
Друга тема на разговора между Петков и Цървенковски е срещата на вътрешните министри от Югоизточна Европа във Варна. Двамата обсъждат и ускоряването на подписването на договорите между министерствата на вътрешните работи и граничните служби на двете страни и засилването на граничния контрол.
Петков и Михайловски обсъждат въпросите на превенцията и борбата с организираната престъпност, както и сътрудничеството между граничните полицаи на двете държави.
1996 г.
Учреден е Българо-германски форум за разширяване на отношенията между двете страни.
1984 г.
Алпинистът Христо Проданов изкачва най-високия връх на планетата – Еверест. Той загива същия ден при спускането на югозападния склон на Еверест (Джомолунгма).
Христо Иванов Проданов - български алпинист. Роден е на 24 февруари 1943 г. в гр. Карлово. Започва да тренира алпинизъм още като ученик. Работи като инженер металург в Кремиковци. Първия си 7-хилядник изкачва през 1967г. - вр. Ленин (преди това покорява върхове в Алпите). По-големите му успехи са свързани с Хиндукуш (1976 г.) и Лхотце (1981 г., първият българин, изкачил този връх).
Христо Проданов е носител на Орден "Георги Димитров" (1981 г.; 1984 г., посмъртно), "НРБ", II ст. (1977 г.), Герой на НРБ (1984 г., посмъртно); алпинист № 1 на България за ХХ в. (2001 г.).
1949 г.
Връчена е нота на Министерството на външните работи на НРБ до правителствата на Великобритания и САЩ в отговор на нотите им съответно от 2 и 4 април същата година, обвиняващи България в нарушаване на чл. 2 от мирния договор, т. е. че правителството не спазва "правата на човека и основните свободи". В българската нота се заявява, че "България ще счита като акт на недружелюбие всеки опит да бъде третирана като държава, чиито вътрешни дела подлежат на обсъждане от външния свят".
1947 г.
България подписва дългосрочна търговска спогодба с Чехословакия за периода 1947-1950.
1929 г.
В периода 19 - 22 април на посещение в София пристигат водачите на хърватските усташи Анте Павелич и Густав Перчец и се срещат с Иван Михайлов в Банкя. На 29 април Югославия официално протестира против посещението.
1924 г.
Румънският парламент въвежда задължително предаване на една трета от земите в Южна Добруджа на държавата. Така през 1925 г. румънската държава разполага с държавен фонд над 300 000 хектара. Тази системата е в сила до 1940 г.
1915 г.
Близо до Роженския манастир, край Мелник с четата на неврокопския войвода Стоян Филипов Яне Сандански попада в засада и е убит.
Яне Сандански е роден на 18 май 1872 г. в с. Влахи, Благоевградско. След поражението на Кресненско-Разложкото въстание 1878-1879 г. родителите му се преселват в Дупница и той получава началното си образование там. След това работи като просбописец, държавен чиновник и пр., като в същото време не престава да се самообразова. В националноосвободителната борба на българите от Македония се включва в края на 90-те г. на XIX в. Неколкократно преминава с чети в Македония с цел да съдейства за ускоряването на процеса за изграждането на революционни комитети в различните селища. Заедно с това полага усилия и за набавяне на оръжие и средства за организацията. Една от най-дръзките му акции в тази насока е известната афера "Мис Стоун". На 21 август 1901 г. по шосето между Банско и Горна Джумая Елена Стоун и на нейната придружителка Катерина Цилка, са отвлечени. Похитителите искат откуп от Турция, който, заради натиска от страна на Великите сили, получават. С получените на 18 януари 1902 г. 14 500 златни турски лири е предвидено закупуването на оръжие.
Яне Сандански не одобрява взетото от Солунския конгрес решение за въстание в Македония и Одринско през пролетта на 1903 г. Въпреки това не се противопоставя и се включва дейно в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г.
След гибелта на Гоце Делчев Яне Сандански се утвърждава като един от лидерите на левицата във Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Благодарение на неговите усилия, въпреки погрома на въстанието, в следващите няколко години това течение взема надмощие в организацията. В отсъствието на Хр. Матов и д-р Татарчев по време на Рилския конгрес на организацията през 1905 г. левицата се опитва да наложи своите възгледи във взетите от конгреса решения и приетия от него нов устав. Марксистите Д. Хаджидимов и Н. Харлаков се включват към групата на Серския революционен окръг и оказват влияние върху поведението на Сандански. Левичарите настояват за над националност и децентрализация в Организацията. През декември 1906 г. е свикан конгрес на ВМРО, на който Сандански и привържениците му поставят начало на разцеплението в Организацията. В борбата си срещу десницата Сандански стига до крайност и през ноември 1907 г. нарежда убийството на двама от нейните водители - Иван Гарванов и Борис Сарафов. С това поставя началото на братоубийствената война между двете течения, която не стихва и след края на Първата световна война 1914-1918 г. На Кюстендилския конгрес от март 1908 г. Яне Сандански е изключен от организацията и е осъден на смърт. След Младотурската революция през юни 1908 г. и Сандански излиза от нелегалност и на много места повереното му оръжието е предадено на властите. Само след две години младотурците започват мащабна кампания за унищожаване на ВМРО. По това време Сандански продължава да получава всеки месец пари от турците. Той става един от основателите и водителите на Народната федеративна партия, която застава зад идеята за независима Македония в рамките на южнославянска федерация.
1913 г.
В Атина е подписан предварителен съюзен протокол за сръбско-гръцки спогодби за делимитация и за обща война против България. На 1 май 1913 г. в Атина, капитан Йоанис Метаксас и полковниците Петър Пешич и Душан Туфегдич подписват и военна конвенция за взаимопомощ в случай на война с България. В Югоизточна Македония се съсредоточава 90 000-на гръцка армия, а в районите на Гевгели, Велес, Куманово и Пирот – 150 000-на сръбска армия. Същевременно гръцкият флот се задължава да действува покрай северното крайбрежие на Бяло море. В Конвенцията са договорени и териториалните въпроси, след разгрома на България. Сърбия получава право над земите на север от линията Градец — Беласица - Перелик, а Гърция - южно от тази линия. По този начин страната ни се лишава напълно от новоосвободените земи в Македония. Два дни след подписването на Лондонския мирен договор, с който се слага край на Първата Балканска война, на 19 май 1913 г. в Солун Сърбия и Гърция подписват таен военно-политически договор, който е насочен изцяло против България. Според 11-те му точки двете държави отново си гарантират земите в Егейска и Вардарска Македония, окупирани от тях през Балканската война 1912–1913 г., докато България се сражава с Турция на Тракийския фронт.
По силата на този акт на Сърбия се предоставят всички земи на запад и изток от р. Вардар до планината Осогово. На Гърция се признавали земите, намиращи се на юг от планината Беласица до залива Елефтера, разположен източно от устието на р. Струма. Двете държави се задължавали да си оказват пълна подкрепа, в случай че някоя от тях влезе във война с България. Скоро след подписването на този договор от Букурещ последвали изявления, че Румъния търси приятелството на Сърбия и Гърция.
С този акт се обезсилват Българо-сръбският договор 1912 г. и Българо-гръцкият договор 1912 г. и се подготвя почвата за избухването на Междусъюзническата война 1913 г. Усилията на руската дипломация да предотврати нова война са напразни. Българската войска от Тракия се разполага на запад по цялата граница със Сърбия и Гърция. Без да предупреди правителството цар Фердинанд издава заповед на генерал Савов за настъпателни действия срещу бившите съюзници. А те чакат само повод, за да започнат война с България.
1910 г.
В периода 22 – 24 април в Солун се провежда първият събор на дружеството "Българска матица", на който се приемат програмата и уставът на дружеството. То е основано през 1909 г. Избрана е Върховна управа от 12 души с председател Христо Далчев, секретар Васил Шанов и ковчежник Димитър Василев. Оформени са три комитета (отбора): Църковно-училищен - с председател Васил Динев, Книжовен - с председател Вениамин Димитров и Стопански - с председател Атанас Ченгелев. Издава сп. "Летоструй" под редакцията на проф. Ал. Теодоров-Балан в тираж 10 000 броя.
"Българска матица" е културно-просветна организация на българите в Македония и Одринско. Първоначално местоседалището и се намира в Цариград, но от 1910 г. се премества в Солун. Дружеството си поставя за задача поддръжката на българските училища в европейските предели на Османската империя, откриване на библиотеки и занаятчийски курсове в тях и пр. Многостранната дейност на "Българска матица" спомага в значителна степен за повдигане на българския дух на учащата се младеж в Македония и Одринско. Дружеството просъществува до 1913 г.
1896 г.
Портата приема, без да приложи след това, проект от 13 точки за реформи и автономия на Македония, сходен със статута на Източна Румелия. Проектът е изработен от Върховния македонски комитет и е изпратен на Вътрешната организация за обсъждане на 22 март.
1876 г.
В Панагюрище се освещава въстаническото знаме, изработено от учителката Райна Попгеоргиева Футекова, придобила известност под името Райна Княгиня. Въстанието избухва два дни по-рано, на 20 април, в Копривщица. На Оборищенското събрание, проведено от 14 до 16 април, е определено въстанието да избухне на 1 май. Поради предателството на един от присъстващите депутати местните турски власти научават за взетите решения и предприемат незабавни контрадействия. На 19 април една конна полицейска група от Пловдив, предвождана от Неджиб ага, пристига в Копривщица, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. За да предотврати тази акция, Т. Каблешков заедно със своите другари нападат конака, където се е установила турската полицейска част. При завързалата се престрелка част от турските заптиета са убити, а други, начело с Неджиб ага, успяват да се измъкнат и избягат. Акцията срещу конака става начало на въстанието в Копривщица (20 април). Веднага след извършеното нападение Т. Каблешков изпраща до Панагюрище, където се намират ръководителите на IV революционен окръг, и до други места бързо писмо (понеже е подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета, то придобива известност като "Кървавото писмо"), с което приканва всички българи към повсеместен бунт. Веднага след получаването на писмото в Панагюрище Бенковски обявява въстанието. Създава се Военен съвет, или т.нар. Привременно правителство, което става главен орган на революционната власт в IV революционен окръг. На него се възлага както ръководството на военните дела, така и осъществяването на новата гражданска власт в града. Той изпраща чета начело със стотника Ив. Парпулов - Орчо войвода, която да подпомогне въстаниците в Стрелча и осигури връзката между Панагюрище и Копривщица. Веднага след обявяването на въстанието П. Волов и Икономов се отправят към североизточните райони на окръга, а Бенковски, който междувременно организира своя конна дружина, т. нар. Хвърковата чета, се насочва към средногорските села Мечка, Поибрене, Мухово и др. и вдига населението на въстание.
1876 г.
Христо Ботев, Никола Обретенов и Георги Апостолов се споразумяват да работят съвместно по подготовката на чета, която да се прехвърли в България на 11 май, когато се предвижда да избухне въстанието във Враца.
Прехвърлянето на четата на Христо Ботев става на 17 май (ст.стил, нов стил – 28 май). За да преминат през Дунава на 16 май (ст. стил, нов стил – 27 май), четниците, от различни румънски пристанища, разделени на няколко групи, се качват като обикновени пътници на австрийския параход "Радецки". На следващия ден Христо Ботев настоява капитанът на парахода “Радецки” Дагоберт Енглендер да спре при с. Козлодуй, Оряховско, като му връчва и писмен ултиматум на френски език. От палубата на парахода Ботев отправя и последните си писма до приятелите в Букурещ и до съпругата си Венета. При с. Оряхово четата, около 200 души, слиза на българския бряг. Военен ръководител на Ботевата чета е Н. Войновски, а знаменосец - Н. Симов - Куруто. След като слиза на българския бряг четата се отправя към Стара планина, преследвана непрекъснато от редовна турска войска, черкези и башибозуци. На 18 май (ст. стил, нов стил – 29 май)тя е обкръжена на планинския рид Милин камък. Там води цял ден бой, в който загиват 30 души, сред които и Н. Симов. На 20 май (ст. стил, нов стил – 1 юни) Ботевата чета заема позиции на връх Камарата, Купена и част от Околчица. След целодневен бой загива и Христо Ботев. След смъртта на войводата четата се разделя на 3 групи. Едната, начело с Н. Войновски, се придвижва на изток в Стара планина, а останалите 2 - на Г. Апостолов и на Д. Икономов водят на 21 май (ст. стил, нов стил – 2 юни)тежък бой във Врачанския балкан, след което са разпръснати на малки групички. В продължение на 1 месец турците преследват четниците, избиват по-голямата част от тях, а заловените - съдят на два извънредни процеса в София и Русе. Само няколко души успяват да избягат в Сърбия и Румъния. Действията на Ботевата чета са епилог на Априлското въстание.
1866 г.
В Цариград е свикан църковен събор. От българска страна в него участват само Панарет Пловдивски и Гаврил Кръстевич. По предложение на бившия патриарх Григорий VI е избрана комисия, която трябва да разгледа всички варианти за решаване на българския църковен въпрос и да изготви окончателен проект.
На тази дата са родени:
1923 г.
Роден е Радой Ралин (псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов) - български поет и сатирик. Родом е от гр. Сливен. Той завършва гимназия в родния си град през 1941 г. и право в СУ“Св. Климент Охридски” през 1945 г. През юли - септември 1941 г. заедно с Д. Мундров и Щ. Скубарев урежда в Сливен антифашисткия бюлетин "Истината по антисъветската война". През 1942 г. е арестуван. Радой Ралин участва в Отечествената война. През 1949-1950 г. е в Чехословакия, където изучава езика и културата на страната. Участва в младежките фестивали в Букурещ (1953 г.) и в Москва (1957 г.). Освен това завежда отдел "Агитация и пропаганда" в Околийския комитет на ОФ в Сливен (1944 г.), редактира сп. "Славяни" (1945-1946) и в. "Литературен фронт" (1946-1949 г). Редактор е още в Студията за игрални филми (1963-1964 г), в Студията за хроникални и документални филми (1964-1966 г), където създава поредицата "Фокус", в издателство "Български писател" (1967-1968 г.), в Българска кинематография (от 1976 г.). За пръв път печата стихове през 1931 г. в детския в. "Изгрев" (Сливен). Радой Ралин сътрудничи на в. "Завой", "Заря", "Литературен глас", "Световна илюстрация", "Фронтовак", "Стършел", "Литературен фронт" и др. Той твори с успех в различни жанрове, главно в областта на хумора и сатирата. Голямата му известност се дължи предимно на неговите епиграми. Радой Ралин получава награди от Института по багоналистика в Мюнхен (основано от проф. Н. Сарафов), златен орден за "заслуги в областта на културата и заради културата на неговите заслуги" (1997 г.), орден "Стара планина." (2000 г.), литературна награда "Р. Алексиев" (2002 г.). Негови са спектаклите: "Дяволско огледало" (1957 г., съвместно с Б. Априлов) и "Импровизация" (1962 г., съвместно с В. Петров), на пиесата "Конферанс" (1973 г.), сценарист е на игрални филми: "Лаура" (1957 г.), "Невероятна история" (1962 г.), "Ще дойде детето" (1966 г.). Негови са документалните филми: "Н. Й. Вапцаров" (1953 г.), "Атанас Далчев" (1967 г.), "Редник Пеньо Пенев" (1970 г.); киносатирите : "Лакпром" (1965 г.), "Борба за икономии" (1965 г.), "Вездесъщият" (1965 г.), "Инцидент" (1966 г.), "Новогодишен подарък" (1966 г.), научнопопулярни филми: "Корените на дърветата" (1970 г.), "Червените календари" (1971 г.), "Устойчивост" (1972 г.), "Кървава картотека" (1973 г.); мултфилмите: "Човек и шише" (1966 г.), "Голям епос" (1973 г.). Книги на Радой Ралин са "Стихотворения" (1949 г.), "Халосни патрони" (1961 г.), "Внимателни фейлетони" (1963 г.), "Лирика" (1965 г.), "Личен контакт" (1965 г.), "Люти чушки" (1968 г.), "Апострофи" (1980 г.), "Матерните" (1993 г., избрано), "Ехото на усмивката" (1997 г.) и др.
1920 г.
Роден е Валери Петров (псевдоним на Валери Нисим Меворах) - поет, преводач и сценарист. През 1939 г. той завършва Италианско училище в София, а през 1944 г. и медицина. Петров участва в Отечествената война (1945 г.). Той е един от основателите на в-к "Стършел". През 1947-1950 г. е аташе по печата в Рим. Петров е редактор в Студията за игрални филми, в издателство "Български писател". За първи път публикува през 1936 г. в сп. "Ученически подем". Особено плодотворен е периодът между 1940-1948 г., когато създава едни от най-добрите си поеми и стихотворения, включени в сборника "Стихотворения" (1949 г.). Петров е награден с Димитровска награда (1962 г.), звание "народен деятел на културата" (1977 г.), орден "НРБ", I степен (1980 г.), награда "Иван Вазов", награда "Пеньо Пенев", "Златна роза" на кинофестивала във Варна, орден "Стара планина.", I степен (2000 г.) и награда "Калина Малина" за цялостно творчество, посветено на деца. Негови сценарии са: "Точка първа" (1956 г.), "На малкия остров" (1958 г.), "Първи урок" (1960 г.), "Слънцето и сянката" (1962 г.), "Рицар без броня" (1966 г.), на киноновелите: "Васката", "Есенно слънце", "Откъде се знаем", на мултфилмите: "Приказка за боровото клонче", "Гръмоотводът" и др. Петров е един от най-значителните представители на българската драматургия. Съчетава разнородни сценични елементи, хумор и оптимизъм. Той е автор на сатиричния спектакъл "Импровизация" (1962 г., съвместно с Р. Ралин), на пиесата "Сняг" (1968 г.), на куклената пиеса "Бяла приказка" (1973 г.) и др. Петров е един от най-добрите преводачи в България. Превежда У. Шекспир, Дж. Родари, Киплинг, С. Михалков и др. Пише и пътеписи за Китай и Африка. Негови съчинения са: "Бяла приказка" (1974 г.), "Стихотворения и поеми" (1977 г.), "Копче за сън" (1978 г.), "Лесно казано" (1980 г.), "Избрани произведения" (в 2 т., 1980 г.), "В лунната стая" (1982 г.), "Пук" (1983 г.), "Поезия" (1984 г.), "Избрани произведения" (2 т., 1990 г.), "Невероятните приключения на Син Дядо" (1992, в съавторство с Хр. Ганев), "Разтворен прозорец", "Прозирност" (2001 г.) и др.
За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус” са използвани следните източници:
Енциклопедия “България” - Издателство на БАН, 1982 г.;
Енциклопедия “Британика” (2004 г.);
Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);
Фамилна енциклопедия “Larousse”;
История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2004 г.;
История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;
История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес”, 2002 г.;
Българска военна история - БАН, 1989 г.;
История на войните в дати - Издателска къща “Емас”, 2001 г.;
История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд”, 2002 г.;
История на Османската империя - Издателство “Рива”, 1999 г.;
Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
Исторически бюлетин – на “The New York Times”;
Исторически бюлетин – на “The History Channel”;
Исторически бюлетин – на “World of Quotes”;
Исторически архив на Агенция “Фокус” - отдел “Архив и бази данни” и други.
