Понякога, ей така, заради самия флирт с опасността, те помня. И те оставям да се вмъкнеш между камъните на добре изграденото ми настояще. Да подкопаеш основите, върху които се изграждах. Поемам риска да ме срутиш. Заради това да заложа себе си за каприза на зара и ако изгубя, да се излъжа, че любовта е била основание.
Но никога не е била. Не и със слаб играч като теб. Шштт, ще запазя мръсната ти тайна за чистите ти престъпления. Спрямо мен. Спрямо теб.
Понякога, ей така, заради самия помен за любов, ти позволям да се съживиш, за да мога пак да те убия. Не при самозащита, а за отмъщение на самата себе си за това, че съм обичала някой така недостоен за обичта ми.
В онези мигове, точно преди да ме предадеш, те вкусвах по езика си, горчив като отрова. Няма да лъжа, знаех, че си предрешен Брут и клетвите ти са лъжливи. И все пак, те избрах. Защото знаех, че ще се откажеш. Ако беше обратното, ако беше избрал да ме задържиш, нямаше да има никакъв смисъл да ми се случиш.
Без дозата драматизъм си една окипазена любов, пълна с недъзи. Не би преживял и три дни в съзнание като моето без стимуланти. И без външна намеса.
Знаеш ли, че винаги си личи колко могат да носят мъжките рамене? Твоите не бяха достатъчно силни за моята тежест. Не ти се сърдя. Никой не може повече, отколкото иска. Ти не искаше. И за това не се сърдя. Защото аз не исках ти да ме носиш. Ти трябваше само да ме изправиш.
И аз се вкопчих в теб, забих ноктите си надълбоко в плътта и, събаряйки те на колене, започнах да издигам себе си. Смачках егото ти като ненужен лист хартия, за да си докажа, че все е имало какво да те спира да летиш. За да си докажа, че щеше да се спънеш в себе си, ако беше опитал да ме догониш. Че щеше да изгориш като Икар в любовта ми, ако я беше постигнал. Но не си. И това донякъде ти е спасение, защото дълбоко в мен ти е смърт.
Точно между две твои премигвания съзрях сляпата истина: не е достатъчно да си ми достатъчен. Защото, дявол те взел, не можеш да ми предложиш нищо повече от шибаните си торби със страхове и самозабрани. Защото цялата любов на света в твоите ръце не е оръжие за свобода, а е оръжие срещу нея. Точно между две твои премигвания видях силата на слабостта ти. Разбрах преди теб, че ще ме предадеш като се предадеш. И презрях копнежа си да те копнея.
Заплюх в лицето мечтите ни и ги прокудих да търсят по-слаба жена. Друга, която да не изправяш, а да можеш да носиш. И на нея да ѝ е достатъчно да си достатъчен с много емоционален багаж и малкото способности да създаваш щастие.
Понякога, ей така, заради самия флирт с опасността, те помня. За да не забравям да убивам. И за да не се оставя да бъда убита.
Автор: Валентина Йоргова
