Къде, как и кога демонтираха съветската символика в Европа

Посвещава се на днешния просъветски танц на гроба на българската независимост в Пловдив, където съглашатели със съветско-руската лъжа за “освобождението” на България от Червената армия празнуват шумно 60 години от възцаряването на стража на съветското окупационно влияние над града под кодовото название “Альоша”.

Както знаем ТАСС ( Телеграфната агенция на Съветския съюз, която и днес се нарича ТАСС) е упълномощена да заявява официалната позиция на Москва. Ето защо е добре да се позова на най-меродавния медиен източник за позицията на Кремъл каква е истината за съветските монументи в Европа и в частност- в България. С мои коментари, които си позволявам между редовете.

Българското министерство на външните работи и окопалите се в него несменяеми експерти по подмазване на Кремъл, които на два пъти по време на управлението на Борисов отговориха в съветски дух на запитване на “Гражданската инициатива за демонтиране на ПСА “относно казуса дали България е юридически длъжна да пази тази съветската светиня МОЧА ( наричана уважително Паметник на съветската армия), трябва да “чете” с лист и молив, какво съобщава ТАСС.

Превеждам в аванс: БЪЛГАРИЯ НЯМА ДВУСТРАННО СПОРАЗУМЕНИЕ, ПРЕДВИЖДАЩО ГРИЖА ЗА ВОЕННИ ГРОБИЩА И ПАМЕТНИЦИ  ( с Русия , като правоприемник на СССР- няма и как да има, защото на българска земя няма гробища на загинали в България червеноармеци). Многократно съм твърдял същото ( като ТАСС в случая) на базата на прочита на прословутия дотговор, подписан от Елцин и Желев през 1992 г. Той не обвързва България със задължението да не се разпореди като суверенна държава със съветската символика на територията си. Обвързваща България е само сервилността към Москва. Смея дори да твърдя, че в този блог за първи път публиката научи на 27 ноември 2010 г.  за какво става дума, макар договорът да не е бил секретен, но дълги години беше обвит в мъглата на лъжливото внушение за неговата секретност. http://ivo.bg/2010/11/27/русия-демонтира-ссср-да-го-направим-и/

Освен това примерът на други бивши съветски колонии, освободили се от монументалните лъжи за “освобождението” ( макар ВСИЧКИ те, за разлика от България, да приютяват в недрата си наистина останките на хиляди загинали червеноарейци), показва, че въпросът с свежда единствено до политическата воля на домакините. Никакви съветско-руски заплахи не са попречили на желаещите да наложат суверенното си решение да се разпореждат с наследството на съветския колониализъм.

“В разные годы Россия как правопреемница СССР заключила со многими странами ближнего и дальнего зарубежья двусторонние соглашения, предусматривающие содержание воинских захоронений и памятников в надлежащем порядке. Среди таких государств Венгрия, Латвия, Польша, Румыния, Словакия, Словения, Чехия. До сих пор таких договоров у РФ нет с Болгарией, Литвой, Эстонией и рядом других стран Восточной Европы, которые ранее входили в соцлагерь”.

Но да се разходим по Европа и да разгледаме как стои въпросът с уважаването и съхраняването на съветската монументална символика, за която нашите нахални путинофили трвърдят, че била на почит навсякъде. Сведенията са по данни на ТАСС.

Става дума за повече от 1 милион погребани в Европа червеноармейци, в чест на които са издигнати около 4 хиляди паметника. Т.е. в малка България, където не е имало нито едно сражение на Червената армия ( освен на северозапад в г. Кула с германски ариегард) и няма нито един убит от българи червонармец, се падат цели 10 процента от монументите – според твърдението на ТАСС, че тук има 400 съветски монумента ( явно приобщавайки руските към съветската символика).

“После Второй мировой войны на территории Центральной и Восточной Европы, где захоронены более 1 млн красноармейцев, было воздвигнуто примерно 4 тыс. памятников советским воинам-освободителя”, свителства ТАСС.

АВСТРИЯ

Там монументът на площад Шварценбергплац е в чест на загиналите само при настъплението към австрийската столица 17 хиляди червеноармейци ( напомням – срещу нито един загинал край София или в цяла България).

Монументът в Австрия е създаден от съветския архитект С.Яковлев и от сънародника му М.Интезарян, а не от местни натегачми на съветските окупациинни власти, както е в България.

Австрийските власти отказват да озаряват съоръжението с прожектори през ноща и нощем то става доста “невидимо” – за разлика от случая в София, Пловдив, Варна, Бургас и прочее български градове, в които не е загинал и един червеноармеец. Властите в австрийската столица също така отказват да чистят “паметника на съветския мародер” ( както помежду си го наричат австрийците), когато някой го залива с червена боя, както през през януари 2017 г. и година по-рано.

Виенският съветски монумент е открит на 19 август 1945 г., т.е. 9 години по-рано от българския му аналог в София – по логичната причина, че в Австрия Червената армия е дала големи жертви, в чест на които е изразена монументалната почит по кървавите следи на войната.

Аналогичните съветски жалони на поробването на България ( дала пример за неутралитет конкретно спрямо СССР много преди прословутия следвоенен неутралитет на Австрия), се появяват 10 години след края на войната през 1954 г.  по кървавите следи на смазаното най-накрая въоръжено съпротивително движение на Горяните срещу наложения от СССР режим в страната.

В Австрия почитта на съветските инициатори към съветските жертви е стъпила върху 20 метров постамент. Софийският аналог е близо два пъти по-вискок 37 метра.

Освен това софийският вариант на почит към Червената армия изобразява агресивно размахване на оръжие над главите на българите, които не са оказали съпротива, докато виенският- не. “Австрийският” червеноармеец държи автомата “Шпагин” на гърдите си, а не го размахва над гражданите и посетителите на покорената столица.

Във Виена съветският паметник прокламира военна победа, но не и идеологическа възхвала, каквато крещи чрез изобразените сцени от типичната за СССР монументална пропаганда на южния и западния орелеф на МОЧА в София, където могат да се видят дори и сцени от болшевишката патетика от времето на гражданската война в Русия, разпалена от болшевиките през 1917 г.

БЪЛГАРИЯ

Тук ТАСС откровено греши ( или лъже отровно ), че дискусиите за паметника в София се водели от 1993 г.. Всъщонст дискусиите и породеното от тях решение за демонтиране всъщност бяха препънати от руската намеса в ситуация, когато през април същата година беше издигнато скеле за разглобяване на МОЧА. Също така ТАСС твърди погрешно, че акцията “В крак с времето” била се случила през 2011 г., макар да става дума за 2013 г. – но какво са две години за една “световна агенция”, до какъвто статут се домогва ТАСС. Хубава работа, ама руска…

“Похожая судьба у памятника Советской армии, установленного в центре Софии в 1954 года. Комплекс включает фигуры советского солдата и болгарских крестьянки и рабочего на постаменте, а также горельефы у основания. Дискуссии о демонтаже этого мемориала власти столицы ведут с 1993 года, однако никаких законодательных решений не принималось ( т.е. ТАСС зачерква решението на съфийските общинари за премахването на мавзолея на Г.Димитров и на съветския паметник). Монумент неоднократно использовался антироссийски настроенной молодежью в качестве арт-объекта. Так, в 2011 году фигуры одной из горельефных групп были раскрашены под героев американских комиксов”.

За сметка на това ТАСС компенсира с интересното мнение, което може би не е известно на всички, че варненският паметник на червеноармейците ( най-големият монумент в града, възкликва ТАСС), монтиран чак през 1978 г.,  не се радва на голяма популярност сред гражданите ( и това при обстоятелството, че хиляди руснаци станаха напоследък нещо като граждани на Варна и околностите, наводнявайки региона със себе си).

“Памятник болгаро-советской дружбе в Варне – крупнейший монумент города, установленный в 1978 году на Журавлином холме на высоте 110 м над уровнем моря. На двух 23-метровых крыльях расположены горельефные группы советских солдат и встречающих их болгарских женщин. В конце 1980-х годов памятник начал терять популярность у горожан, в настоящее время он находится в запустении, территория вокруг него используется как спортивная площадка. В последние годы власти города рассматривают вопрос о восстановлении мемориала”.

ВЕЛИКОБРИТАНИЯ

Британците, колкото и да се чувстват съюзници на СССР след 1941 г., явно не са особено възхитени от факта, че Сталин и държавата му поощряват Германия да води войната си на унищожение срещу Албиона цели две години не само чрез своя неутралитет, скрепен от Пакта за ненападение между Берлин и Москва, но и чрез съветските доставки на огромни количества суровини и материали за германската военна машина, преди тя да се обърне на Изток. Така или не, СССР не се сдобива със свой монумент на британска територия. Това се случва едва в края на управлението на Елцин през 1999 г. , когато творба на руския скулптор С.Щербаков украсява парка на Имперския военен музей в Лондон със смирената по своето излъчване композиция на скърбяща жена, държаща камбана. Височина: 3 метра, т.е. повече от 10 пъти по-малка от МОЧА в София, където смирението се изисква от българските граждани чрез заплашително-грандоманската демонстрация на размахващия над преклонениете български главици оръжие солдат.

УНГАРИЯ

Българските съветофили , които обичат да обобщават как в европа всички вкупом се били отнасяли “цивилизовано” към съветската символика, т.е. не я закачат, пазят я и я тачат, обикновено акцентират на австрийско-германската търпимост ( на победените и гузните за вината на националсоциализма ). Но “пропускат” много други случаи в сърцето на континента, в които освободените от съветския колониализъм народи побързаха да се освободят от символиката на освободителите си заедно с комунистичската. Типичен случай за това е воювалата на съветска територия и яростно отбранявалата се след това и на своя земя срещу Червената армия Унгария – при това два пъти: веднъж през 1945-та и още веднъж през 1956-та след антикомунистичското въстание. Много неудобен пример за българските съветофили!

Още в самото начало на 90-те години повечето паметници на червеноармейци са демонтирани. Някои са пренесени на военните гробища или в Парка на монументите в Будапеща ( Memento Park), открит през 1993 г. В него са са пренесени и мноборойни паметници на Ленин, на Бела Кун ( комунистическия еквивалент на Георги Димитров, условно казано) и паметници на “унгарско-съветската дружба”. Пак там е монтиран демонтираният унгарски МОЧА, стърчал в мемориалния комплекс на хълма Гелерт над Будапеща от 1947 г. ( също построен по логиката на горещите следи от войната, каквато в българския случай отсъства изобщо, а през 1954-та още по малко). Унгарците оставят в рамките на мемориалния комплекс само фигурата на жена с палмова клонка в ръцете. Тази приземена в посланието си съветска останка получава названието Монумент на свободата.

Днес в Будапеща е останал само един паметник на червеноармейците ( в София са два и са огромни – има цял гранитен комплекс в кв. “Лозенец” на бул. “Черни връх” в София, на който е изобразен червеноармеец в атака с насочен към прозорците на жилищните сгради наоколо автомат). Обелискът в унгарската столица е висок 14 метра-два пъти и половина по нисък от 37 метровия МОЧА, доминиращ над София.

Заедно с варшавския съветски аналог и на неговия побратим в Букурещ , това е един от първите по време подобни големи монументи в чест на Червената армия в Европа- открит е още през самата 1945-та година.  В основата му има надпис по повод факта, че Червената армия наистина воюва и прогонва германските войски от града: “Слава на съветските воини-освободители”. Но няма декларация “ с благодарност от унгарския народ”, както е в нашия случай. Това раболепие, което отгоре на всичко е лъжовно поради липсата на някакво освобождение в Бъгария – откъдето германците се оттеглят , а българите не воюват срещу Червената армия –  е запазена марка за българските “мочисти”. Погребаните в основата на този обелиск червеноармейци са преместени през 1958 на градското гробище. Също както еквивалента му във Виена монументът тъне нощем в мрак – никога не е бил осветяван с прожектори ( както МОЧА ) и многократно е бил обект на графити и заливания с боя. Фактът, че монументът тъне в мрак през нощта на фона на осветяваните обилно забележителности на Будапеща, се възприема болезнено от съветските и руските другари, но това не разколебава Унгария в нейното отношение, нито пречи днес на Путин и Орбан да демонстрират прагматична дружба, прекрачваща границата на общоевропейското отношение спрямо руската агресия в Украйна.

ГЕРМАНИЯ

Берлинският съветски мемориален комлекс, разположен в Трептов парк, е най-известният подобен в света.  Той има следните прилики  и разлики с МОЧА. Изидигнат е по логиката на последиците от войната през 1949 г. ( а не като партиен маркер на победилата просъветска диктутаруа в България през 1954 г.). Най-високата му точка е 12 метра: три пъти по-нисък от софиския аналог. Разположен е в гора и е практически невидим извън нея.  Централния солдат в компазицията също е въоръжен на не излъчва агресия с отпуснатото си оръжие. Заобиколен е в ниската част от скулпори на скърбящи червеноармеийци със свалени каски. Около 7 хиляди действително загинали, от стотиците хиляди убити на подстъпите край Берлин червеноармеци, са погребани в основата му. Монументът, както и всички подобни където и да било в Европа, с изключение на България ( и Норвегия, където обаче е имало реални причини за почит към загиналите червеноармейци), е със съветско авторство- на скулптора Е.Вучетич, включил често появяващия се момент на малкото дете, като символ на бъдещето покровителство над нацията, спасено от солдата. В Българския случай обаче този елемент е предоставен на грижите на благодарната българска майка, докато в берлинския вариант момиченцето е “осиновено” от червеноармееца. Това е завоалирано потвърждение на действителността: съветската окупационна зона в Германия до последния й ден се управлява с присъствието на съветски войски, докато в България същото съветско управление е поверено в ръцете на българските слуги на Москва, които никога не са дали повод на съветските си началници да се съмняват в тяхната лоялност и настървение в изпълнение на московските заповеди.

ЛАТВИЯ

От Латвия, където има голямо руско етническо малцинство, руски власти са доволни по отношение на съхравянането на съветската символика. идилията обаче е развалена през 2016 г., когато властите в град Лимбажи премахват издигнатия през 1974 г. паметник на съветските моряци с аргумент, че е бил в твърде лошо състояние и не е било възможно нито да бъде ремонтиран, нито да бъде пренесен.

Латвийският Сейм отхвърля засега идеята нещо подобно да бъде направено  и в столицата Рига. Прилики и разлики с България и София? Да, изглежда Латвия е (почти) аналог на българското съглашателство със съветската символика, но само на пръв поглед. Защото България е световен шампион по гъстота на съветски паметници на глава от населението, както и по тяхната грандоманщина в централните части на най-големите български градове. Пък и Латвия беше направо част от СССР, окупирана още преди края на Втората световна война. Защо ли съветските вождове са се поколебали да засипят “съюзната република” с паметници, както правят съветските слуги в България?

Латвия обаче превъзхожда България по височина на съветския жалон в центъра на столицата Рига, монтиран буквално в навечерието на свободата на латвийците – едва през 1985 г. В небето над Рига се издига 79 метрова стела като част от композицията от бронзови фигури на Родината-майка и солдатите й. След многобройни акции с надписи и боя върху този “съветски подарък” ( поддържан от бюджета на кметството), през 2017 г. латвийците отново събират подписи на сайта на общината за демонтирането му.

Същевременно Латвия е бивш регионален шампион по паметници на Ленин, произвеждани на конвейр. По време на съветската окупация там е имало цели 100 броя от тази конфекция – за сравнение, в съседните Литва и Естония те са били общо около 50. Всичките латвийски ( както и балтийски изобщо) лениновци обаче са демонтирани. Някои от тях се съхраняват в частни колекции и в различни складове.

ЛИТВА

Там със съветските паметници са се разпоредили както в Унгария- премахват ги още в периода 1989-1991 г. “Командироват” ги като правило в дворовете на общински предриятия, в “неподходящи условя за съхранение”, както отбелязва ТАСС. Държавата отказва да влючи съветската монументална символика в регистъра на паметници на културата ( дори и в България МОЧА и подобните му нямат подобен статут- но тихомълком). Бизнесменът  Вилюмас Малинуаскас “спасява” през 2001 г. голям брой съветски монументи и ги излага на площ от 20 хектара в град Друскининкай, който днес е “пети по посещаемост музей” в страната, твърди агенцията.

През юли 2015 г. в столицата Вилнюс демонтираха поставените през 1952 г. в съветски стил скулптори в района на Зеления мост на работници, войници, селяни и студенти. Идеята е да бъдат разположени в Литовския жудожествен музей , а оттам да бъдат изпратени в спомената частна колекция в гр. Друскининкай.

ЕСТОНИЯ

“Интересно” е, че ТАСС, която проследява нишката чак до Норвегия, “пропуска” да включи при обзора си Естония заедно с останалите две бивши балтийски колонии на СССР в своя обзор “естонския случай” след като изброява всички останали държави със съветско монументално присъствие на континента. Може би защото в столицата Талин агресивни просъветски мутри биеха естонски демонстранти срещу съветската светиня в центъра на града и руската агенция изпитва някакво неудобство да разкаже за този катализатор на последвалото решение за демонтиране на монумента? Въпреки огромния натиск на Москва и петата й колона, естонците препогребаха по решение на министреството на отбраната през 2007 г. костите на 13 червеноармейци, положени в основата на двуметровия “Бронзов войник” в гробищата и го преместиха от централната част на Талин, като го снабдиха с пояснение ( което ТАСС също така “пропуска” да спомене): “Монумент на окупационната червена армия”. Същински МОЧА!

Вярна на принципа си да реагира по-истерично срещу по-малки противници от позицията на силата, Русия реагира на преместването на двуметровия “Бронзов войник” от центъра на Талин с много повече шум и бяс, откокото при пободни операции с далеч по-едри мащаби в по-големи европейски държави, като някои от споменатите тук.

НОРВЕГИЯ

И в Норвегия, която остава част от западния демократичен свят и е от малкото “посетени” от червеноармейци еврепейски страни, без да бъде окупирана от тях, става дума за погребение на воювали хора- в случая са 347 червеноармейци. Върху гробището Вестре Гравлунд в североизточната част на Осло, веднага след войната , през 1947 г., е издигнат монумент на загиналите червеноармейци на норвежка територия. “Норвегия ви благодари”, със скандинавска лаконичност са написали норвежците. Има и пояснителен надпис на руски и норвежки.

Това е единственият подобен паметник в Западна Европа, който се родее с българските му еквиваленти по отношение на авторството: създаден е от норвежки скулптор ( К. Серлие). Другото им подобие по този показател е в столицата на Словакия в Братислава, като трябва отново и отново да се подчертае, че в норвежкия и в словашкия случай става дума за стотици и хиляди загинали червеноармейци. Чехия е четвъртият случай в Европа, при който местни скулптори са работили за създаването на съветската символика, както и в Естония авторството на “Бронзовия войник” е естонско. Не сме съвсем сами в това отношение поне.

ПОЛША

Най-известният съветски монумент “Братя по оръжие” ( дело на съветско-полски екип, изобразяващ скърбящи, а не агресивно размахващи оръжия червеноармецийци и полски войници) в Полша беше демонтиран  през 2011 г. по време на ремонт на околната инфраструктутра от центъра на Варшава. Градската управа реши през февруари 2015 г. да не го възстановява на същото място, където е поставен през 1945 г. Но това се оказа само началото на десъветизацията и десакрализация на съветството монументално наследство в Полша. Междувременно полският Сайм прие изменение към приетия през 2016 г. закон за декомунизация, което предвижда да бъдат премахнати паметниците и мемориалите, които отдават “почит към лица, организации, събития или дати, които символизират комунизма или друга тоталитарна страна”.  Иначе казано, съдбата на съветската окупационна символика, въпреки основанията й да претендира за освободителна роля при избирателния прочит на историята, в Полша беше решена на държавно ниво ( както и в Украйна след руската агресия от 2014 г.).

ИНТЕРВЬЮ

РУМЪНИЯ

Румъния, подобно на Унгария и и Литва, е сред пионерите на освобождаването си от съветското монументално наследство, на което се “осмели” да посегне още в края на 80-те години на миналия век преди разпада на СССР. От Букурещкия му пиедестал в центъра на града на малък периферен площад беше преместена статуята на червеноармееца, устремен в атака с развято знаме в ръка, издигната в румънската столица през 1945 г. Румънските власти се обосноваха с изграждането на метрото.

Няколко години по-късно обаче ( като демонстрация на мобилността на подобни грамади, за които няма технически пречки да бъдат местени) властите отново го приплъзнаха- този път на военно гробище извън градската среда, където има погребани червеноармейци

СЛОВАКИЯ

Ето един случай, който по своите параметри се родее с българския МОЧА в държавата, към която Хитлер така уважително се е изказвал като активно воюващ съюзник на страната на Германия срещу СССР. Мемориалът на “неизвестния войник” е създаден от местни скулптори 6 години по-късно от софийския аналог и е с цели два метра и половина по-извисен от софийския съветски монумент. Само в Берлин гробът на червеноармейците в подножието на паметника е може би по-гъсто населен с неговите 7 хиляди тленни останки. В Братислава в масовата братска могила са положени точно 6845 загинали червеноармейци. И всички те са жертви от операцията на Червената армия за освободаването на града. Аналогия със София и България няма- тук сме погребали “само” националнотоси достойнство, примирявайки се с лъжата за “освобождението”.

ЧЕХИЯ

През 1991 г. най-напред символът на съветските танкисти в Прага беше боядисан в розово анонимно, а след това легитимно беше преместен във военно-техничаския музей в Лешани. Повечето аналогични паметници, напомнящи за съветската ( двойна) окупация на страната бяха премахнати в Чехия през 90-те години и преместени в музеи като израз на легимното правило, че сторената веднъж добрина не може да зачеркне извършеното след това престъпление от страна на същия благодетел. Това е валидно житейско и юридическо правило навсякъде по света, където има гражданско общество и политическа воля за възмездие спрямо чуждите окупатори, но не и в България, където те продължават да се радват на почит в измисленото от тях и подкрепяно от московската пета колона “качество” на освободители, донесли диктатура и съветизация в колонизараната страна.

Един от малко оцеляващи на този етап съветски паметник в Чехия е на съветския маршал Конев. Разположен е в Прага, където има масов гроб на около 400 загинали червеноармейци и възпоминателни плочи за тях на Олшанското гробище в столицата. Около съдбата на паметника на Конев се води дискусия в Чехия от години.

УКРАЙНА

Тук ТАСС е упълномощена да мълчи. Все едно , че няма никаква Украйна в общата картина.

Ударът по съветското остатъчно влияние в тази най-голяма бивша съветска колония, който Русия на Путин си нанесе сама с агресията срещу Крим от март 2014 г. е такъв, че вълната от десъветизация помете хиляди останки от съветския колониализъм: стихийно, организирано на местно ниво, а вече и като изпълнение на специален закон, поставящ извън закона тази символика.

Да се готвят за тази статистика Беларус и Молдова, където руската намеса среща патриотичен отпор след като се видя на какво е способна Москва, погазвайки суверенитета на украйна.

Колкото до световния шампион по подмазвачество към съветската символика ( ТАСС слага под общ знаменател руската и съветската в България), явно ще трябва най-напред да се смени сегашната съглашателска със съветската лъжа за “освобождението” власт. Без отслабване на московската хватка върху гайките на нейна пета колона в България, демонтирането на символите на лъжата , “сделана в СССР”, ще продължава да е надежда без реално покритие на делата, очаквани само от хора, които се чувстват повече европейци и българи, отколкото следовници на евразийската лукавост.

ЗАБЕЛЕЖКА: Горният текст е анонс, част книгата, която авторът подготвя за историята на руско-българските отношения с акцент върху руските източници ( нещо като “с техните камъни по тяхната глава”).

Share on Facebook