Дядо Максим – Човекът, с чийто лик на църковното календарче израснах. Човекът, чийто топъл глас ме поздравляваше от телевизора в детството и юношеството ми за Рождество Христово и Възкресение Господне.
Той имаше феноменална памет и излъчваше една особена благост. От 2000 до 2008 година на всеки празник на Троянския манастир (15 август) бяхме заедно в богослужбите. И досега си спомням началния трепет от срещите ми с него, от разходките му по доксите на манастира, от меката патриаршеска десница, която целувах с благоговение.
Спомням си трепета като семинарист, с който му се представих, пак в манастира.
Спомням си неговия поглед – без укор, когато някой сгреши по време на богослужението.
Спомням си и малкото пластмасово гребенче (кафяво), което държеше в десния джоб на подрасника си и с което решеше бялата си брада…
Спомням си как през лятото на 2008 година, в олтара на манастирската църква ми каза: “Ивайло и тази година ще посрещнем заедно с теб Успение Богородично...", а ме виждаше два-три пъти в годината и то все в манастира.
Спомням си как му варях кафе от леблебия в кухничката на дядо Геласий в Синодалната палата и после сериозен му поднасях чашката с ароматната ободрителна напитка.
Почивай в мир, дядо Максиме! Ти си пред престола на Бога. Ти работи през целия си съзнателен живот на нивата Божия. Въпреки трудностите!
Моли се нас, за твоя многострадален български народ, който тъй премного обичаше, пред престола на Бога, Господ да погледне милостно на народа наш мъченически, та барем малко да се понамали мъката и нищетата, в които живеем!
Писано на 6 ноември 2012 година по повод на кончината на патриарх Максим. На 6 ноември 2017 година се навършват 5 години от смъртта му
