Колегата Виктор Николаев направи днес кратко изявление от екрана Нова телевизия. http://clubz.bg/59318-izpod_ruinite_na_bylgarskata_jurnalistika_trygna_lavina“
Картината съдържаше ярки образи, които може би не понасят на хората с повишена чувствителност” ( както биха се застраховали да предупредят зрителите си от канала “National geographic”).
Метафорите на Виктор за лавината и столчето ми харесаха. Което обаче не означава, че са безспорни в съдържателно отношение.
Ако наистина се беше вдигнала лавина от възмущение от поведението на двамата политици от управляващата коалиция в неговото студио, както казва Виктор днес, тя би трябвало да помете ако не властта, с която те така злоупотребяват, то “поне” двамата конкретни виновници. След като това явно не се случва, става дума по-скоро за замеряне със снежни топки. Лафмоабет в лаФка.
Да, избирателите са тези, които могат да местят столчето на своите избраници. Но всеки отделен избирател има далеч, далеч по-малко влияние чрез собствения си глас върху политиката от рупора на овластения да влияе върху обществените нагласи журналист. Напазаруваните влиятелни журналисти “на жълтите павета”, са неизмеримо по-виновни от купения за жълти стотинки жител на гетото, чийто образ персонално и колективно непрекъснато бива яростно изобличаван от медиите, без обаче нито веднъж да сме научили как върви търговийката при покупко-продажбата на цели медии и навързаните в тях като “три синджира роби” журналисти.
Журналистите, освен това, имат голямо влияние без да са били избирани от зрителите, читателите и слушателите. Избират ги едни хора, които като правило стоят в сянка, не дават отчет на публиката за критериите на своята селекция. В нашата ( тяхната, по-точно) държава тези организатори на кастинга на журналисти са най-недосегаемите важни фактори, неподлежащи на разследвания ( вкл. журналистически) и на съдебни преследвания за щетите, които са нанесли и насят на обществото. Което би трябвало да прави избраниците им, назначени за вип персони, малко по-смирени, когато се карат на избирателите. Защото в килията на обесения ( виновния), не се говори за въже, нали.
И накрая- за да бъда също кратък- не бива така с лека ръка да се говори, че не било толкова важно дали въпросите, задавани от журналистите, са добри или лоши, а било важно изобщо да се задават въпроси. По тази логика и отговорите на политиците не търпят критика, щом ще сме толкова великодушни към ниското качество на въпросите. Не е добре на политиците да се дава индулгенции на принципа : “щом е допустимо въпросите да са калпави и отговорите ще са такива”. Още повече, че всъщност най-важни са въпросите, които журналистите не задават- заради забрана, автоцензура, интересчийство, инстинкт за оцеляване.
Това последното с оцеляването, впрочем, е най-големият проблем на нашенската журналистиката, но понеже е и част от националната ни характеристика, ще спра дотук, за да бъда разбран погрешно, че изкарвам журналистите за по-виновни, отколкото хората вярват, че наистина са отговорни за срива на доверието в журналистиката, призвана на хартия да е куче – пазач на демокрацията, но превърната в хартиен тигър, както казват в Китай.
Знам, знам, могат да ми отговорят с факта, че хората се жалват на медиите повече, отколкото са готови да се оплачат на институциите, на които вярват още по-малко. Но това оправдание е достойно за поговорката “между слепциите и незрящият е цар” ( с извинение за абсурда, формулиран по “действителен случай” в симбиозата межу властта и медиите).
Share on Facebook
