Един български дисидент разказва за ДеСеленд

Белово, 30 септември 1989 г. Някъде около 9 часа сутринта. С Тодор Гагалов седим един срещу на трикраки столчета и играем шах. По онова време той е в средата на 40-те, винаги с костюм и вратовръзка и изглежда най-сериозно от всички нас. Стойката му като на царски офицер, но гладкообръснатото му лице и подкастрени мустачки те разколебава. Ако не го познаваш можеш да го помислиш за шеф на финансовата дирекция в някой окръжен народен съвет.
На тавана на едноетажната къща на семейство е прашно. Моят опонент е с по-чувствителен нос и отвреме-прави страдалческа физиономия и слага длан на устата. По някое време не издържа и следва мощно кихане. Все едно гаубица от Първата световна, която изплюва дефектирал снаряд. Викам си край — токмаците отвън са ни чули. Веднага поглеждаме през прозорцето. Улицата е пуста.Жива душа няма. Все едно квартал на Чернобил, непосредствено след евакуацията. И на двамата ни е ясно какво значи това.
Не ни остава нищо друго, освен да се концентрираме върху шахматната дъска пред нас. От лявата си страна Тодор е турил куп бели листа и отвреме-навреме репортерства. Направо ще ми вземе занаята. Опитното му око е забелязало цивилните изкуствоведи с костюми и вратовръзки в двата края на улицата. Сетне също така усърдно записва номерът на бяла служебна лада, която минава бавно покрай къщата. Аз се възползвам от неговата разсеяност и усилено разменям фигури, защото вече имам топ повече.
Питам го защо хаби листата. Той ми отговаря съвсем сериозно, че един ден като свалим Тодор Живков,  по номерата на автомобилите и по физиономиите ще ги  привикваме тия токмаци. И съответно ще отговарят. Токмаците са хората на Митьо Гестапото, който пряко ръководи операциите в Белово. Години по-късно Гестапото ще се тюхка в книгата си “Шести отдел”, че въпреки арестите ДС “не успява да попречи на пристигналите там да изберат Пламен Даракчиев за секретар, а Георги Спасов за говорител на профсъюза “Подкрепа”.
От днешна гледна точка, разбира се, че мога да иззлорадствам и да му кажа Тодор, който си е жив и здрав — хайде сега, привикай го проф. Иванов, известен още като Гестапото, дето през ден е по телевизиите. Но от мен да мине. Не съм такъв човек.
Някъде към обяд забелязваме на пустата улица Николай Маджев от Карлово. С бяла риза. Същински Шибил. Подминава къщата, след това изведнъж се обръща и хуква насам. Хукваме и ние с Тодор надолу по стълбите. Уви ! Успяваме само да видим през остъклената врата как двама костюмари го влачат през двора. Чудим се как ли е стигнал изобщо до тук. Не е трудно да предположим, че жп гарата, автогарата и стария път София – Пловдив са завардени отвсякъде. Късно вечерта РСЕ ще даде отговор на всичките ни въпроси, съобщавайки за мащабната блокада на града и арестите на двайсетина активисти на профсъюза, тръгнали от Габрово (Пеньо Цветков), от Търново (Стефан Комитов — Комитата), от Мездра ({Цветан Златанов) и ред други оловни войничета на крехката българска съпротива, чиито имена днес навярно не ви говорят нищо. По-късно научавам, бе Босия едва-що успял да обуе огромните си патъци и да поеме към автогората го прибират още на входа на дома му в Стара Загора.
В късния следобед приключваме епичния шахматен двубой с Гагалов. Приключва и грандиозната партия на Митьо Гестапото, на чиято дъска са наредени само офицери. И тук-таме някоя униформена пешка в ариергарда. Жертви от страна на ДС — няма. Но победата не е пълна.Двамата с Гагалов сме се изхитрили да пристигнем в Белово предната вечер. Аз дори имам желязно алиби и съм се настанил в къщата на балдъзата. Тренчев не го закачат — все пак баща му, бог да го прости е от Белово и имат къща тук. Георги Спасов пък доскоро е бил главен редактор на тукашната многотиражка “Чапаевски зов”. И за него нямат инструкции какво да правят. В късния следобед оцелелите се събираме. Вадя предварително подготвения протокол с две точки: 1) Доклад за обстановката в страната 2) Попълване на ръководството на профсъюза. Пишем: така и така, на основание на чл. 52 и чб. 54 от Конституцията на НРБ и съгласно членове еди-кой си от Кодекса на труда, се проведе общо събрание на профсъюз “Подкрепа”. По уважителни причини отсъстват — изреждаме акуратно имената на предполага се арестуваните и изпратени обратно по етапен ред по родните си места членове на синдиката. Наместо доклада Гагалов прочита записките си от тавана. Съгласяваме се, че каквато е обстановката в Белово, такава е и в страната. Втора точка — попълване на ръководството я минаваме на подпис. С уговорката, че останалите ще вземем по-късно.
Свършваме си противодържавната дейност — и-всеки по пътя си. Без да знаем, че все пак един човек е преодолял блокадата на градчето.
Ще го разбера часове по-късно. Докато си пия ракията в местния крайпътен ресторант с Васко, деверът на балдъзата. По някое време пристига задъхана племенницата ми Даниела. Калеко така и така у нас има една шведка. Чака те.
Заварвам пълничка жена на средна възраст, удобно разположена на дивана в хора. Нина, балдъзата, е струпала пред нея сума ти лакомства, домашно производство. Разпознавам я веднага. Тя мен — също. Не се а променила много за три години, т.е. от времето, в което се срещаме в Кърджали. При особено конфузни за мен обстоятелства. Но, както е да е. Ще спестява тази история, която не бе представя в особено благоприятна светлина, защото вече съм я разказал в блога. Колежката е кореспондент на най-тиражния шведски всекидневник “Афтонбладет”., основан през 19 век от шведски синдикати. Тя е считана от властта за много опасна и е зорко наблюдавана от ДС. Най-малкото, защото може да общува свободно с населението. Полиглот е и освен родния си език и английски, знае също така руски и турски.
Как е успяла да влезе в завардено Белово и още повече да ме открие в къщата на балдъзата, повярвайте ми и до ден днешен не знам.
Чувствам известно неудобство, заради предишната ни среща и историята, върху която сега не искам да се разпростирам. Колежката обаче се прави на приятно разсеяна и не дава вид, че се познаваме. Обръгнал съм що се отнася до интервюта във “вражеските радиостанции”, но за вестник ми е за първи път. Разказвам и за профсъюза, за Дружеството на бай Илия Минев и още ред други неща. Междувременно чуваме емисията на “Свободна Европа”, която съобщава за блокадата на Белово и арестите. Казвам и, че сме примерни граждани и за доказателство изваждам от джобовете си Конституцията на НРБ и Кодекса на труда, с които не се разделям. (Във вътрешния джоб имам още една книжка от тогавашната джобна библиотека “Панорама”, но тява вече е за други цели — удобна е за четене във влака или пък в ареста). Превеждам и чл. 52 и чл. 54 от Конституцията, соча и Кодекса на труда, където пише, че сдружаването на работниците и служители е свободно и, че с наличието на учредителен протокол те се признават за юридически лица без да е необходима регистрация в съда.
Шведката се диви. Направо не може да повярва. Казва ми, че това последното даже в Швеция го няма. За да хвърля повече светлина по въпроса вадя от другия си вътрешен джоб Наказателния кодекс, соча и чл. 108 и чл. 109 и пояснявам — фасадата е така направена, че като минеш през главния вход да падне тухла на главата ти. На тухлата е изписано — организирана група за противодържавна дейност, т.е. цитираните по горе членове на НК.
Разделяме се по-късни доби. Предстои ни да се видим в средата на идния месец, когато в София започва Екофорума и тя пристига, акредитирана от своя вестник. Тогава ще ми даде брой от вестника с моето интервю. На снимката съм истински синдикалист — брадат и с пуловер. Само погледът ме издавал че все още съм гнил интелигент. Още не съм се научил да гледам лошо. Но и това ще стане. По-късно през есента, когато започнат първите стачки.
И да не забравя накрая — и до ден-днешен смятам, че тъкмо, заради това, че изтърва шведката в Белово на Митьо Гестапото му се размина повишението в службата. Не можа да стане завалията шеф на Шесто управление, а си остана само началник един от неговите осем подразделения — Шести отдел “Антидържавния прояви”.