На 2 август е починал българският писател, дипломат, учен , университетски препоподавател не само в България, международен експерт от европейска величина , бивш народен представител, “заклет” демократ, познавач на историята, политиката, изкуството, литертурата, филмовото изкуство и съвременната музика: редкия за нашето време енциклопедист професор Яни Милчаков.
В шуменския сайт, който пръв е съобщил тъжната новина, пише:
“Късно снощи след продължително боледуване почина дългогодишният преподавател в Шуменския университет и бивш народен представител от Шуменския избирателен район проф. д-р Яни Милчаков.
Това съобщи неговият колега и приятел проф. Добрин Добрев.
„Той беше един от най-добрите съвременни учени в областта на теория на литературата и социология на литературата. Добър приятел и колега, непримирим демократ. С много ярка социална позиция и блестящо слово. Винаги е изненадвал цялата колегия с феноменалната си памет и със способността си да намира най-точната формулировка по дискутираните проблеми“, каза проф. Добрев.
Проф. Милчаков е роден през 1955 г. в Стара Загора. Той е професор по теория на литературата в Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”, професор в катедра “Книга и общество” към УНИБИТ, доктор по славянска филология на Ягелонския университет в Краков, Полша.
Бил е лектор по български език, литература и култура в Полша /1987-1991/; във Вилнюския университет, Литва /1994/; Прешовския университет, Словакия /1999/; Витембергския университет, Германия /2005/ и Загребския университет, Хърватия /2011/.
Проф. Милчаков е народен представител в 36-тото Народно събрание от Шуменския избирателен район. Бил е посланик на България в Полша, Словакия, Югославия.
Международен експерт към Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа с мисии в Украйна, Сърбия, Косово, Таджикистан и Киргизстан. Член на Сдружението на български писатели”.
Имам честа да е бил и мой приятел, но за срам съм пропуснал да науча навреме и търсех начин да направя невъзможното: да компенсирам поне малко своя пропуск.
Ето, че днес на 22 септември, в Деня на независимостта, коментатор в блога ме подсети за есетата на Яни Милчаков, достъпни под формата на негови Дневници в мрежата. Публикувам тук първото от тях с поклон към паметта на приятеля, който никога не се оплака от прогресиращата си болест и изненадващо за нас ни напусна едва на 62 годишна възраст.
Трябва да е бил вече в напреднала фаза на болестта си, когато се видяхме за последно на един протест в София пред Съдебната палата. Не каза нищо за себе си. Усмиваше се щедро, както винаги, а са му оставали броени месеци живот…На протеста имаше и чители на блога, които бяха дошли заради неговия призив и търсеха чрез мен възможност да се запознаят с ерудита, пишещ години наред под псевдоним ярки коментари с неповторимо чувство за хумор в ivo.bg.
Когато Яни ме призова на всяка цена да изпозвам пребиваването си в Хелзинки, за да се снимам ( вместо него) с паметника на маршал Манерхайм, националния герой на Финландия , оказала яростна съпротива на съветските агресори под негово командване, нямаше как да знам, че съм изпълнил последното му желание- поне към мен. Не знам и сега дали той би желал да свържа посмъртно името му с псевдонима, който беше избрал в коментарната част на блога ( желаещите могат сами да се досетят от визитната му картичка, която представям по-горе). Което стана още една причина за моите колебания кога и как да съобщя за кончината му.
Неделя, 09.02.2014
проф.д-р Яни Милчаков
След 2 километра плуване в басейна Мáдара (поставям ударението на правилното място, не е Мадáра, както се произнася из София!) гледам определено на света с по-добри очи. Водните спортове са ми любима краста от най-ранни години, никога не съм си падал много по колективните. И сега гаражът ми е пълен с лодки, гребла, шнорхели, маски, плавници, харпуни.
Плуването е най-индивидуалистичният спорт, Орхан Памук беше писал в „Музей на невинността” за изцелителната самотност на плуването. Особено по гръб. Не толкова поради това, че си сам и с никого не координираш движенията си, сам е и бегачът, и алпинистът, а защото и двете стихии, между които си – небето и водата – не са твои, както земята, по която всекидневно вървиш. Така балансът между безкрайността на всяка от тях настройва пантеистично, философски, а това е симптом на душевна хармония, ако решим да вярваме на мислители и писатели.
След самотния спорт плуване се замислих пак за самотния жанр на дневника. Днес приключвам моя и искрено признавам, че се простих с илюзията за неговата самотност. Дневник се пише сред cтълпотворение от събеседници от други дневници.
B момента съм разтворил един от любимите си, „Дневник, писан нощем” (1971-2000) на полския писател и политически емигрант Густав Херлинг Груджински – от него малко на шега идва и неологизмът за дневник – „нощник”. Има в него цялата политическа и интелектуална история на Европа след 1945, слепотата на западните елити пред същността на сталинизма, пейзажи, спомени, ирония към интелектуалния гуру на май’68 и на цяла лява Европа Ж.П. Сартър, който накрая „изгубил вяра в колективния стил на мислене”, и какво ли не, случващо се извън всекидневния живот и чисто биографичната траектория на автора.
„Нощникът” на Груджински е дневник почти без АЗ… Обратният тип дневник е също пред мен в момента – това са „Българските дневници” на граф Робер дьо Бурбулон, личният секретар на Фердинанд и шамбелан на двореца. При графа пък няма събитие, на което той е свидетел или коментатор, без емоционалната експресия и оценка на Аз-а в изящна френска епитоларна стилистика…
Няма правило за писане на дневник, убедих се! Както, изглежда и на есе. Британският есеист Хилър Бълок от прелома между ХІХ – ХХ век, внушава всеобхватните условности на есето със заглавията на своите томове есеистика : 1908 – On Nothing; 1909 – On Everything, 1910 – On Anything, 1910 – On Something, и вече в 1923 г.– On) – „За нищо”, „За всичко”, „За какво да е„, „За нещо…” и ”,За…”
Не знам къде стигнах и къде ще стигна с моя дневник, дано пропусна „За нищо…”
Share on Facebook
