Да обичаш. Но кого, кой? Любимия човек до себе си - то е ясно, там никакво съмнения няма. Въпреки, че има хора, които не обичат този до себе си, ами са с него заради нещо. Обикновено заради пари или глезотии разни.

Близките ни - родители, роднини разни - разбираемо. Как да не ги обичаш, една кръв сте, не може. Ама и такива хора има де - дето не обичат близките, родителите си, роднините разни. Скарани с тях, обикновено заради пари или имоти.

Возих се наскоро в градския транспорт. Наскоро, наскоро, някъде месец-два минаха. Повреда с колата имах, нямаше как. Кондукторката усмихната. "Добър ден", къса билетчето: "Заповядайте". Насреща равнодушие, тъпи погледи. Абе кажи едно "Благодаря", трудно ли е, тежи ли тази дума? Да не мислиш, че на нея ѝ е лесно цял ден да се лашка из автобуса по целия град, по до болка втръснал маршрут за минимална заплата? Станала по тъмно, мисли днес у дома ще има ли какво да обядват, докато тя нагъва сандвичите с тънки резенчета салам, да казва на всеки "Добър ден" и "Заповядайте"? Длъжна ли е? Постави се на нейно място де, стани човек за малко? Няма ли да се обидиш, че не отвръща никой на думите ти?

Или друго. Стои на касата в магазина, препира се с касиерката. Разправя се нещо, дребнотемие. Малък човек, у дома или на работа глас не смее да повиши, малка душичка такава, но на жената зад касата кряка като дърт петел, вика, ръкомаха. Лесно ли е цял ден или пък 8-10 часа, като робот да взимаш всяка стока една по една, да работиш с пари, да не знаеш времето навън какво е - слънце ли пече, дъжд ли вали, задава ли си тези въпроси малкото човече с малката душа? Не, той е велик, той ѝ е шефът, защото клиентът винаги имал право. Дори и когато греши. А той греши често, много често.

И пак в магазина: "Искам 180 грама от това". Реже жената или момчето, 220 излиза. "Не, отрежете ми 180, колкото искам!". Ами за миг де, само за миг се постави на човека зад щанда - 10 часа прав, върти се, реже, тегли, опакова и на всеки трябва да се усмихне, да говори любезно... Влез зад щанда де, отрежи си 180 грама. Можеш ли? Не можеш. Оценявай тогава труда на другия.

Седнал пред блока, чопли слънчоглед. Минават комшии, кой поздравява, кой не, чопли и плюе. Жената дето чисти, вика, утре ще измете. Абе ще измете тя, кой ти казва обратното? Ама на акъла му не идва да вземе той един път метлата и да измете боклука си. Тя, горката, длъжна е да върви след него, да му мете, че да му е удобно другият път пак да си чопли и плюе на чистичкото.

Прибира се вкъщи. Посрещат го с радост - чака ли са го, радват му се. Той намръщен. На поздрава отговаря сумтейки. В работата някой си го ядосал. Абе ей, човеко - работата си е работа, у дома си, при семейството. Някой си ако те е ядосал, те не са. Чакали са те, притеснявали са се, че закъсняваш. Опасно е сега навън в тъмното, грабят, бият, нападат. Кажи една добра дума де, можеш ли? Прегърни, погали, целуни. Можеш ли? Можеш, но не искаш. Ядосали са те и толкоз. И хайде да си го изкараш на близките си, на хората, които те обичат, държат на теб.

Много черен пипер била турила в яденето жена му. Крещи на масата, вика, скача, блъска чиниите, хвърля лъжици. Не се замисля, че и тя цял ден е работила, бързала да се прибере, за да приготви вечерята. Не, трябва да крякне, да викне, да скочи, да блъсне, да хвърли, да тропне по масата. Добра дума, дума на благодарност няма да изрече. Черният пипер е повече, грях непростим!

Излязъл навън с детето, в парка отишли малко. Тича то, радва се, той чете вестник, в телефона се рови, намръщен. Идва детето, иска да си поиграят, той не рачи - не ще, статия си някаква чел, важна му била. Натъжава се мъничето, отива с другите деца, хвърля тъжен поглед към него. А той чете, рови се. Внимание никакво не му обръща. А детето, а това, че двамата заедно са излезли? Статията, бабам, статията. Не вижда как се радва малкото, как тича, играе си.

Няма любов. А тя е в него, само че не я вижда, задушил я, изгонил я насила. Даже не се сеща и да я даде. Стои любовта там, набутана нейде дълбоко у него и вехне, ръждясва. Не я вижда, прави се, че я няма. Ама чака друг някой да му я даде. Длъжен му е щото. Само да взима и получава свикнал, несвикнал да даде. Човешко ли е това? Ти изобщо какъв си, защо си тук, сред нас? Ако любов и обич не даваш, за какво, защо изобщо живееш? Ако една добра, мила, топла дума не изречеш днес, защото си се родил на тоя свят? Само да взимаш ли?

край на първа част