Днес ще чуем много думи за Съединението. Подвиг, величие на България, национални идеали… прекрасно. Това са верни неща и точно в случая с обединението на две от трите български области нищо не е преувеличено. Само че някак ми липсва нашият тогавашен принц.

Свикнали сме да наричаме цар Борис ІІІ с благородното прозвище „Обединител“ заради много по-нетрайно и понякога дори подлагано на настойчиви въпроси събиране на българското национално землище под една власт. Разбира се, Крайовската спогодба и връщането на Южна Добруджа са истински паметник на монарха. Но половин век преди тези събития се е случило друго обединение, с което и до днес е свързан националният ни девиз. Съединението между българското княжество и Източна Румелия нямаше да бъде възможно без княз Александър.

Заслугата на този иначе обикновен немски офицер, попаднал почти случайно на тукашния трон, е в поемането на лична отговорност за съдбата на България. Той е можел да отхвърли скандално предложената му втора област и така да спази Берлинския договор. Можел е да напусне София при новината за сръбския опит да се възстанови статуквото. Можел е да се покаже като поддръжник на установения ред и да отхвърли пловдивския преврат. Можел е да изстави романтиците, авантюристите и лудите глави на съдбата им и така да се понрави както на руските дипломати, така и на османския си сюзерен, пък и на далечния германски кайзер Вилхелм І, в чиято внучка Виктория нашият владетел е влюбен.

Вместо всичко това князът заминава за Пловдив, защитава националната кауза с името си и се връща в София, за да поеме командуването в задаващата се есенна война. За всичко това той плаща висока цена. На следващата година е свален от власт и прогонен от България, защото руският император Александър ІІІ така и не прощава на съименника си за проявената дързост. А шансовете на един изгнаник за брак с принцеса Виктория Пруска вече са напълно нереални.

Александер Йозеф фон Батенберг е привлекателна и трагична фигура в нашата история. Храбрец на война, напълно неподготвен за управлението на страната, но изпълнен със сериозност и чувство за дълг, този млад мъж е най-подходящият владетел за държава, която трябва тепърва да бъде създадена от нищото. Управлението му не е безпогрешно: той царува по метода на пробата и грешката, както показва злополучният режим на пълномощията. За чест на княз Александър той сам се отказва от този неумел опит за премахване на Конституцията, която сетне следва до края на царуването си. Тук отново опираме до силното му чувство за лична отговорност. За него няма особена разлика между бившия конак, служещ за дворец в София и бойното поле при Сливница. Князът е пренебрегнатият герой на Съединението.

Наистина пренебрегнат; защото той и досега няма своя статуя на наша територия. Останал е скромният мавзолей на бул. „Васил Левски“, но нито София, нито Пловдив, нито Сливница могат да се похвалят със заслуженото конно изображение на този български монарх. На фона на всички спорове около различните исторически паметници в България, никой не би могъл да има нещо против първия ни модерен държавен глава.

Дали не е време за издигане на един бронзов принц?

Манол ГЛИШЕВ

06.09.2017