Като дете не обичах края на август.Прибирах се от село, трябваше да ми купуват учебници и тетрадки.Не ми допадаше мисълта,че свършват късните
селски вечери.Колкото и да мразех да ме викат за вечеря,толкова и ми липсваше през септември,тази пуста закъсняла вечеря.И скъсаните гуменки и
някогашната бяла блуза,обелените колена,скъсаната топка от последното световно.Липсваше ми дори и дядо ми,който ненавиждах,когато ме караше да
спя от 2 до 4.Било много силно слънцето,дрън та пляс.
Определено не обичах есента."Прочетохте ли си
книгите",беше въпроса с най-голяма тежест,но как да обясниш на учителката,че лепенката на Зидан,просто трябваше да я имаш...
Сега вече няма село,няма и училище.Няма и готова изстинала вечеря.Има здрави маратонки и чиста бяла блуза,но уви.. Има от 2 до 4, но дядо го нямаше. Белезите по колената са си там,както и спомените.
Този път книгата е прочетена. Казваше се "Не пораствай ! Капан е"
