Тази година се разделихме с Крис Корнъл и с Честър Бенингтън. Честър тегли майната на света на рождения ден на Крис. Бяха приятели, много добри, имало е значение за него, пише goguide.bg. Колко добри приятели са били, ще слушате и гледате в идните интервюта, статии и филми. Скоро ще има филми разбира се, правят се. Някой вече се е задействал и ще хване преждевременната смърт на всичко умряло и известно през последните 10 години, ще го синтезира в 2 часа и всички ще може да видим набързо какво се е случило. Уж.
Прави го. Не е сексисъм това. При жените е различно, те са силни, при тях са чести опитите - зов за помощ. При мъжете опитът често е един - успешен. Жена, деца, семейство, успехи - всичко това спира да има значение, когато светът ти се срути, а ти не можеш нищо да направиш, не знаеш какво да направиш. Искаш да се спасиш, да намериш изход, опитваш, пробваш, но накрая стигаш там, където са Крис, Честър, Робин Уилямс, Ейми. И други ще има. До края на годината има бая време. И друг ще направи същото и да - ще е известен, ценен, обичан, харесван, музикант, актьор, бизнесмен, филантроп. Ще е сам. Без надежда и без вяра, че нещо може да се промени, че някой може да го усети. Усети.
Дали слагаш въжето и буташ стола, или избираш пътя на пропиване и дрога, е без значение за крайния резултат - спасение, спокойствие, край на болката - накрая ги получаваш.
Не знаем какво им е било, нямаме идея и представа, чудим се защо и не намираме отговори. Глупости. Отговорите са толкова явни и очевидни, колкото дупка от цигара върху бяла тъкан, но избираме да не ги търсим. Избираме да не ги мислим много нещата. Така и така не можем да им влезем в главите, нали? Защо да се чудим и мислим?
Сега ще последва това, което винаги следва - няколко дена споделяне на парчета и симулирана съпричастност. Ще усещаме тъга не защото ни е тъжно наистина, а защото сме възмутени, защото едва ли не лично ни засяга. Естествено, че ни засяга! Няма да има повече техни парчета, няма да има повече техни изпълнения, филми, клипове в ютюб.
Кой не може да се припознае в текстовете на Крис и Честър? КОЙ? И сега ги няма. Кой не се е смял на Робин Улиямс? Кой не се е радвал на гласа на Ейми?
След фалшивата тъга ще се включат съдиите. О, съдиите как ще се включат само! Ама тези хора са имали всичко! Известност, признание, фенове, дарби! Как така ще се убият? Не ги ли е срам ?! Други хора има с истински проблеми, ИСТИНСКИ ПРОБЛЕМИ.
Глад, жажда, мор, война, болести неизличими!
Те не се самоубиват, продължават, борят се, опитват! Майната ви, егоисти! Вашите проблеми не са най-големи на света! Майната ви, майната ви, майната ви! Слаби хора, нещастници!
А другите? Онези, които не са известни? Онези, които избират метрото, единайстия етаж, бесилото в гората, дерето, иглата, бутилката, огъня, вените нарязани? За тях какво? За тях не ни е грижа. Те не са ни накарали да чувстваме, дори не сме знаели за тях.
И така, докато някой твой близък приятел не го направи. Нека да не е близък приятел, нека да е добър познат, съученик, състудент, колега. Дори и тогава - животът продължава, защо да обръщаме внимание и да ги мислим "много" нещата? Толкова натоварващо! Може би защото утре ще е някоя малка звезда. Малка, но звезда. Звездата на нечия майка и нечий баща, на нечий брат, сестра... твоята звезда.
Когато вярата и надеждата изтлеят, когато няма какво и кой да ги разпали, тогава остава само болката, разочарованието и осъзнаването колко сам си всъщност. Дойде ли този момент, всичко приключва. Приключва, освен ако не направиш избора, а ти ще го направиш - ще продължиш напред с доброволно затворени очи, с милион извинения защо и сигурен в своята правота, или ще се опиташ да разбереш, за да може някой ден да помогнеш на някой, за когото те е грижа. Като отражението от огледалото.
