Сравнението между Полша и България е нещо като диалектиката ( по Макрс) : единство и борба на противоположностите. От една страна имаме еднакво колониално минало, от което независимостта и европейското ни развитие е пострадало. От друга обаче се отнасяме към него “различно”, да не кажа протиповоложно. И защо? Само заради различната религиозна закалка, принадлежейки на две съреноваващи се християнски деноминации ли?

Парадоксално на пръв поглед, но голямата разлика е свързана с общата ни историческа връзка с Русия от времето преди съветския колониализъм и е в обратния знак, с който този знак е белязан в историческата памет на двата народа – включително чрез масираната русофилска пропоганда в България.

Докато поляците се борят с оръжие в ръка срещу руските окупатори, а генерал Гурко разстрелва жени и деца, взети като заложници по време на Варшавското въстание през януари 1863 г., същият Гурко за българите малко по-късно се оказва освободител на София ( макар и да е станал косвена причина за опожаряванто на Стара загора от османлиите с безрасъдните си действия – но това минава в графата “съпътстващи жертви” в руския музей на славата у нас и не се говори за тях, за да не обидим “братушките”).

Христо Ботев е следен от руския шпионаж и хвърлен по руско внушение за три месеца в  затвора във Фокшан в Румъния заради връзките му с противници на руското мракобесие, сред които и полския художник Хенрих Дембицки, беглец от руските репресии в Полша. Ботев е свободен със застъпничеството на Левски и Каравелов- още двама “русофоби” по днешните рашистки мерки. http://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/-zashto-botev-vidya-balgarskite-rusofili-kato-fekalii-ot-draglivoto-magare-rusiya-46800

Полша става обект на болшевишката агресия, но я отблъсква през 1920 г., когато генерал Пилсудски разбива и обръща в бягство прехвалената конница на Будьони. Сталин, който лично е следил похода и разгрома на червеноармейците, никога не прощава това унижение, подлагайки на особено жестоко преследвне …полските комунисти. За разстрела в Катин на 22 хиляди полски пленени офицери, цвета на полската нация, попаднал в съвтски плен 20 години по-късно, да не говорим…

България също става обект на руската агресия 4 години по-рано от Полша. И също разгромява руските агресори – българският еквивалент на Пилсудски е генерал Иван Колев, обърнал в бягство в Добруджа уж неподимата до онзи момент руска “Дива” казашка дивизия.

Ако дотук има разминаване във времето на руско-съветските агресивни действия срещу Полша и България, то през 1944-та съвпадението вече е пълно. Окупирани сме почти по едно и също време, но с тази разлика, че на полска територия Червената армия наистина води тежки боеве с Вермахта, докато в България тя мрширува като на парад без нито един изстрел на съпротива и не дава нито една жертва.

В Полша, по кървавите следи на войната, започва масов градеж на възпоминателни паметници. В България това се случва цели 10 години по-късно. Някак си е било неприлично да се увековечава моментално и монументално окупацията  като “героично” усилие без нито една “героична” битка на българска земя, но пък след две петилетки, когато съветските надзиратели триумфират като уверени стопани на българския концлагер, наместниците на Москва тук се хвърлят да наваксат пропуснатото в монументлната възхвала на своите господари.

В съкратени срокове Полша е настигната, ако не и задмината по този показател в многократно по-малката по територия и население България, в която няма никакво (друго) основание за това подмазвачество, освен да се смаже духът на съпротивата срещу съветския колонализъм.

В двете страни, въпреки неравенството в основанието за това и диспропорцията в мащабите на двете държави, има еднакъв брой- по около 250 гранитно-бетонни монумента в прослава на съветските окупатори, които по отношение на Полша , въпреки подялбата й с Хитлер от 1939 г., могат поне формално да претендират да са освободители през 1944-та, докато в България просто няма от кого да са освобождавали българите- нито германци е имало на българска територия, нито преди германците са били окупатори спрямо българите, нито България е воювала със СССР, а напртив – поддържавала е дипломатически отношения със СССР до самия 5 септември 1944-та, когато Сталин обявява война на царството.

Днес в Полша обаче има диаметрално противоположно отношение  към монументалното наследство на съветския комунизъм. Практически без съпротива полският парламент прие тази седмица поправка за премахване на тоталитарната символика, която включва и просъветската. Срок: септември тази година.

Връщам се към основния въпрос, за да подчертая значението на действащата у нас  руска пропаганда, която успя чрез своята  пета колона да наложи като български национален празник края на Руско-турската война и пренесе цялата тежест на своята “аргументация” в борбата си за руска хегемония в сърцата и умовете на българите от времето на съветската окупация към онзи период от историята, който изнася на Москва при избирателния почит на русифицираната ни историография. Докато поляците свързват комунизма с руските погроми от времето на Варшавското въстание, у нас русофилската игра постави акцента върху 3 март , но в същото време прелива от него легитимност и  към съветските тотеми на българска земя.

По същото време, когато Полша, тръгвайки по стъпките на Естония и Украйна, прави решителна крачка към раздяла с тази монументална символика ( вкл. и по отношение на офицалните названия на улици, площади и т.н свързани със съветската окупация и наложения от нея комунизъм), у нас се развихри кичозен спор около ранимирането на комунистическия символ на връх Бузлуджа. Местният самодържец Борисов се произнесе еднолично, че бил готов да го дари на БСП да го стопанисват. Но понеже се бави ( типично за него, когато дочуе някакъв шум в системата, застрашаващ   популистките му принципи да си е добре с всички), взе да се ослушва.

Нинова, окуражена от обещанието на своя “скачен съд” Борисов, с когото си делят влиянието в България почти както Хитлер и Сталин са си поделили Полша, заплаши да доведе на протест пред Министереския съвет своето социолистичско войнство.

А Бойко мълчи стреснат, трогнат, очарован ( по Смирненски от “Червените ескадрони”).

Даваш ли даваш, банкЯнджи Бойко…?

Share on Facebook