Видях ги вчера. Случайно. На Главната улица на Пловдив, току до Римския стадион. Едно обикновено момче и едно обикновено момиче. Чужденци. До слуха ми достигнаха откъслечни думи на английски език. Говореше момичето.
Момчето стоеше до нея. Тя го държеше за ръка. Погледнах към тях. И видях белия бастун в неговата дясна ръка. Ясно бе - момчето не вижда... за него околният свят е свят на тъмнина. Неговите очи бяха момичето, което му говореше. Оглеждаше се и му говореше. А момчето я слушаше. И се усмихваше. Дали си представяше по свой си начин къде точно се намира, какво го заобикаля или се радваше на нейния глас? Това не зная... Продължих пътя си към дома.
И днес отново ги видях. Този път в Капана. Обикновеното момче и необикновеното момиче. Защо необикновено ли? Защото тя вижда света и за него. Тя е неговите очи. Стояха на една маса и пиеха фреш. Спрях се. Усмихнах им се. За секунди се взрях в тях. Дали тя видя усмивката ми, незная. Обърнах се и продължих да крача по паважа.
Малко по-надолу се спрях. Затворих очи. Опитах се да се поставя на мястото на момчето с белия бастун. Изключих се за момент сякаш от света. Глъчката по тясната улица вече не кънтеше в ушите ми. Там всецяло владееше моят любим глас, който ми обясняваше кротко, с онези чудни нотки на вълшебство къде сме, какво ни заобикаля...
Замислих се. Да виждаш с Любовта. Да виждаш света с очите на твоята Любов. Да слушаш неговите приказки с гласа на твоята Любов. Едно съвсем обикновено момче с бял бастун и едно необикновено момиче. Един свят на тъмнина, но и на светлина. Един свят на Любов. На много Любов.
