Две минути. Не съм ги засичал никога. Казват, че точно две минути вият сирените на 2 юни. Знам го това от дете. В памет на ония, които не се спряха пред трудностите, потерите, бесилото, куршума, вечното заточение.
Две минути, а всъщност заради тези две минути сме това, което сме в момента. Две минути. Нима е трудно да се спреш? Какво? Срамотно ли е? Нещо нередно ли вършиш? Крадеш ли? Убиваш ли в тия две минути?
Две минути си спомняме за тях. И след това забрава. Сегиз-тогиз, опиянени от алкохола на маса, начеваме да преподаваме уроци по родолюбие. А като изтрезнеем - нищо. По старому си караме, както си знаем, крачим си по онези добре познати и отъпкани криви пътеки на забравата.
Днес са техните две минути. Толкова сме им отредили. Две минути само. За да ни има нас сега. За в бъдеще не зная. Две минути величие. И после забрава...
