Понякога ми се иска да оправя тоя свят, но все не ми остава време да се заема. Затова живея с надеждата, че ще се намери някой друг, който ще се заеме с тази благородна инициатива - да оправи тоя свят.
То надеждата, казват, че умирала последна. И аз все се надявам, че някой друг ще оправи тоя свят... аз, вече казах, че нямам време. Ама много ми се иска да запретна ръкави и да го сторя. Но пусто време...
Чудя се - защо не се намира някой друг, който да се наеме с нелеката задача за оправянето и изправянето на тоя свят... и си рекох: “Ами сигурно и той няма време и чака някой друг да се захване с тая работа“. Кой знае? Ето, аз нямам време. Но това не означава, че и другият - този, когото очаквам, има време бол.
И аз, и другият, чакаме някой трети да промени света. Но дали и той има време? Това не знаем. Подочувам обаче из улици, магазини, паркове, автобуси, че хората говорят... Да уточня обаче нещо: говорят по мобилните си телефони, не лице в лице, очи в очи, както подобава човеку. Та тези хора, които чувам, все се заричат пред другия, който стои от другата страна на телефонната свръзка:
- Ей, да знаеш - няма аз да оправям света!
Та така... Дали и те нямат време? Или чакат онзи другия, от другата страна, да оправи света? Надяват се сигурно, че като отправят своята заплаха по телефона, техният приятел ще се стресне и ще си каже:
- Абе... аз чакам от него да оправи света, ама той не иска. А аз... нямам време!
Иди, че разбери! Всички искаме да оправим света, но все не се захващаме, защото все не ни остава време. И чакаме някой друг да стори това. В странен свят живеем... неоправен! Ами да вземем да се хванем всички и да го оправим най-накрая, а? Ще можем ли?
