Изключване на животоподдържащите системи, ако близките на пациент в мозъчна смърт откажат да дарят органите му. Това е идеята на новия заместник-министър на здравеопазването д-р Мирослав Ненков.
И ето тук загубих смисъла на цялата идея с даряването...
Откога доброволното даряване, било то и на органи, може да има някакви допирни точки със закон, разпоредби или най-малкото с думите – „задължително“ и „ако близките откажат”?
Не отричам факта, че донорството е нещо добро. Благородно. Не подлагам на съмнение и крещящата нужда от него в България.
Но!
В този казус има много етика…
Много въпроси, много голяма нужда от дебат.
Как така ще се разпореждаш с чуждо тяло, чужди органи ей така, по нормативи?
Който има право на живот, няма ли право на смърт и право на свобода какво да се случи с тялото му след това…
Именно това, по моему нехуманно отношение към близките на пациент в мозъчна смърт се превръща в изнудване за органи – подкрепено със закон ...
Излиза, че българските закони отнемат надеждата...? Най-святото. Последната надежда.
Бих казала ДА – отнемат я!
Доказателство за това са макар и редките, но съвсем истински случаи, когато хора се събуждат „отписани" от лекарите, заради мозъчна смърт или необратима кома.
Нима това законосъобразно убийство няма да накара някоя почернена майка да страда до края на живота си, че е ”убила” своето дете ?
А ето и едно от чудесата, което може би се случва именно заради неугасващата надежда!
„61-годишна баба от Русия бе обявена за мъртва, но възкръсна, след две проверки извършени от лекари на болницата, в която жената е прекарала дълго време на животоподдържащите системи”
10 години по – късно Людмила е още жива!
Така че – не слагайте точка на изречение, пълно с надежда…
