Деца с увреждания. Хора с увреждания. Живи същества. Като всички ни. Само мъничко по-различни. Съвсем мъничко. Оставени са тези хора (да, човеци са!), техните близки и техните семейства на произвола. На същата онази съдба, която ги е белязала жестоко.
Държавата отдавна ги е изоставила. Дамгосала ги е. Обрекла ги е на мизерно съществуване. За нея те са едни цифри и проценти. Една суха статистика. И една група хора, която вечно иска нещо от нея.
И докато държавата е ясно, че никога нищо няма да стори за тях, то тяхната надежда за помощ оставаме ние. Обществото. Ти, аз, приятелите ни, познаните, нашите близки. Знаете ли - те не искат много. Искат една добра дума. Един мил поглед. И да ги приемем. Не е много, нали?
Изроди били, уроди, ненормални, странни, паразити. А ти, дето обиждаш, дето мислиш така - ти не си ли изрод? Душевен изрод и урод си. Ненормален си. А това е по-страшното. Най-страшото от всичко е това - душевният недъг. Не физическият. Той се лекува. А душевният никога не може. Но пък може да промениш и да променим начина си на мислене и възприемане на тези деца, на тези хора.
Не. Децата не са увредени. Съвсем наред са си. Ние сме увредените. Че допуснахме държавата да ги изостави. Да са сами. Да се молят и да чакат някакви подаяния от нея, която тя "милостиво" им подхвърля отвреме-навреме. Ние сме увредените. Че допускаме да стават обект на подигравки, хули, обиди. И те пак да са сами. В мъката си, в трудностите си. Да. Децата не са увредени. Увреждането е при нас. То е в душите ни.
