Видях ги малко случайно. Разминах се с тях. Те тъкмо изкачваха последните стъпала на подлеза, а аз точно пристъпях в обратна посока. В първата секунда не им обърнах внимание. Разминахме се. И тогава... обърнах се и се загледах подире им.

Достолепният господин и достолепната дама. С побелели коси, но с борда крачка. И високо вдигнати глави. Под ръка. Той галантно носеше чантата ѝ. Мигом поех подир тях. Искам да им се порадвам. Дано ме извинят, че така тайно ги заснех. Малко подло дори. Но... исках да запазя тази трогателна картинка. И да я споделя. Защото там, помежду тях, беше Тя - Любовта.

Любовта, която кой знае преди колко много години ги е навестила, запалила е пожар в младежките им души и ги е събрала. Две сърца са забили в едно, две души са станали една. Семейство, навярно и деца, отгледани с много обич. Годините са се изнизвали една след друга. Косите им са побелели. Но любовта никога не ги е напуснала. Напротив - цъфтяла е през всичките дни, месеци и години, през които са заедно. Заедно... Те двамата... в техния чуден приказен свят.

Тя беше с тях и днес. Аз я видях. За другите по тротоара не мога да потвърдя. Но едва ли. Бързащите пешеходци сякаш нарочно искаха да се ударят в тях. Достолепният господин нито за миг не пусна ръката на достолепната си госпожа. Кротко, почти смирено се спираха под бесния напор на напористите пешеходци и отново продължаваха пътя си. Все така ръка за ръка. Обидно ми стана от нахалното държание на останалите...

Походих малко подире им. След някой и друг метър, завиха към Първа поликлиника. Там, отпред, ги оставих. Усмихнат. Обърнах се и тръгнах. Усмихнат. На душата ми стана леко. Въпреки мястото, където отиваха, те бяха заедно. Заедно... неразделни! Така, както винаги са били в безкрайната приказка, наречена Любов!...