Какво значи да обичаш? И какво точно да обичаш? Можеш да обичаш много работи. Някои обичат дадена кухня и нейните вкусови качества, други - определена марка коли, трети - място или заведение, има и такива, които обичат да пътуват, да пътешестват... има много и различни видове обич.
Коя е най-голямата? Коя е тази, която ни кара да потръпваме във всеки миг? Да се вълнуваме? Разбира се, че обичта към любимия човек. Тя и само тя. Тя е най-ценната от всички. Защото и любимият ни човек е най-важен от всички. За нас съществува само той (или тя). Никой друг.
Но кой е любимият ни човек? И кой може да е любим? Баща ни, майка ни, децата ни? Или пък семейството? А може би всички те накуп? Но не е ли най-любим именно любимият (или любимата) ни? Този най-важен от всички човек?
А задаваме ли си въпроса как го обичаме? И дали обичта ни към него не се е превърнала в една всекидневна потребност, носеща понякога и раздразнение? Всъщност... можем ли да обичаме? Можеш ли да обичаш?
Можеш! Можеш разбира се и то още как! Можеш да обичаш с най-пламенната любов! Можеш да обичаш с най-чистата любов! Можеш да обичаш с най-безумната и най-безграничната любов! Какво се иска ли? Не много. Просто да приемеш любимия си за част от теб. Нека си представим един пъзел. Всеки е редил и подреждал и знае как всяко парченце има точно определено, само едно-единствено, които му пасва, а двете заедно имат точно определено място в картината. Е, и с любимия човек е така. Само той ни пасва, само с него ние се чувстваме цели, завършени. Само с него нашата картина, нашият мъничък свят си намира точното място в картината на живота.
Пъстра е тая картина. Нашата картина. Но най-пъстра е картината на обичта. Към любимия ни, към любимата. Там цъфти вечна пролет. И ние сме част от тази пролет. Защото в живота ни, в самите нас, ние имаме някого, когото сме допуснали в себе си. С когото се чувстваме цели, завършени и... щастливи. Да, обичта ни прави щастливи. Защото обичаме и можем да обичаме. И не се иска много.
