Отново ме връхлетяха разни размисли. И отново върху една латинска мъдрост, минала през вековете и достигнала до нас - Amicus cognoscitur amore, more, ore, re.
За приятелството може да се говори много. Напоследък най-често задаваният въпрос у всеки от нас е "Съществува ли все още то?". Някак питането е риторично, но пък в риторичния въпрос има една интересна подробност, че отговорът се състои в самия въпрос.
Няма да изпадам в дълбоки мисли или пък да правя разбор на посочените неща в сентенцията, по които можем да разпознаем нашия приятел. На всеки му се е налагало да прибегне някога и някъде, да потърси приятелска помощ. Няма и как иначе - живот е това, не е шега работа. Върти се, мени се, а и честно казано стигнах още преди години до заключението, че на него изобщо не му пука за теб...
Хубаво е човек да има приятели. Но най-честит е той, когато има истински такива. Не е важна бройката им - дали са 20, 30 или повече. И един е достатъчен. Един, но неговата навременна помощ към нас, добра дума, успокоително слово или друга добра постъпка към нас. И ти си такъв за някого, както и той за теб.
Именно думите могат да ни окажат подкрепа, дори и в най-трудния момент за нас. Няма какво да се лъжем - имали сме такива моменти, а за жалост и ще имаме (дано да са много малко...). Думата е най-доброто лекарство. Думата носи спокойствие. Думата радва. Кара ни да се усмихваме. Въпреки ситуацията около нас. Трудна ако е - ще ни спомогне да я преодолеем. Щастлива ако е - ще ни направи още по-щастливи.
Нека не мислим, че той, приятелят наш, само говори и нищо не прави - слова и думи на нас в дадената трудна ситуация не са ни потребни... Напротив - когато благата, насърчителна и успокоителна дума е от човек, когото ценим като истински приятел, то тя става безценна. Защото добрата дума е половината разрешение на проблема. Другата половина е намесата на приятеля ни. А често и той сам се отзовава... заради нас!
