Тя седеше на огромните бели камъни гледаше морето. Тя беше на около 16-17 години. Стоеше. Гледаше. И не мърдаше. На лицето ѝ - усмивка. Лекият ветрец си играеше с косата ѝ. Съвсем наблизо до нея търпеливо я чакаха две жени и едно малко момиче. Е, то не беше особено търпеливо, но... дете, какво да го правиш – не може да му се разсърдиш или обидиш.
Тя седеше. И гледаше. Съзерцаваше. От какво ли се вълнуваше? От някоя далечна любов? От омайността на тихото, кротко море? Или пък от нещо друго? Какви ли тайни споделяше тя с морето? Съвет ли търсеше? Или просто някой, с който да си помълчи?
Покоят ѝ беше нарушен от нетърпеливото момиченце:
- Искам и аз да съм мечтателка! - извика то и тръгна към нея. Задърпа я по ръката и пак извика: - Искам и аз да съм мечтателка!
- Седни тук, до мен – каза ѝ тихо момичето.
Нетърпеливото дете седна. И пак смути покоя ѝ:
- А как се мечтае? Ще ме научиш ли? - попита наивно и настойчиво то.
- Първо затваряш очи – започна да я учи момичето. - След това започваш да мислиш за това, което най-много искаш или пък най-много обичаш. Мислите ти започват да летят в необятния простор. И ще започнеш да си представяш различни чудни картини на това, което най-много искаш или пък най-много обичаш. На душата ти ще стане топло, леко... И много приятно! Ще започнеш и да се усмихваш. Изведнъж ще отвориш очи и ще видиш морето – най-голямата мечта от всички!
- Много е трудно! - изписка малкото момиченце. - Не ми харесва. Значи не искам вече да съм мечтателка – каза тя, стана и отиде отново при двете жени. Започна нещо да си играе...
Момичето се усмихна. Извърна се към нея. Усмихна се още по-широко. Двете жени спряха своя разговор. Загледаха се в нея учудени - лицето ѝ беше озарено от мечтите. Тя сияеше! Мълчаливо наведоха глави – от колко ли време не бяха мечтали?
Момичето се обърна отново към морето. Двете жени останаха притихнали край нея. Само малкото нетърпеливо момиченце, което толкова искаше да е мечтателка, смущаваше тишината. Но кой знае – може би в игрите бяха нейните мечти?
