Морето! Тази безкрайна загадка, криеща тайни и чудни светове. Също като любовта. Море-Любов и Любов-Море - непостоянни постоянства. Способни за миг да те залеят. Могат да ти дадат нежност, но могат и да те опостушат. Историята не е за някаква свалка на плажа, в някой бар, хотел или заведение по морето. Не. Тя е за онова море - безкрайното море на живота, в което всички ние се носим.

Морето за Него беше благослов. То може би беше единственият му приятел. Само с него говореше и споделяше. Защото то го слушаше. Понякога мълчаливо, понякога шумно, понякога разпенено, понякога спокойно. Той му говореше, а то го слушаше. Успокояваше, когато беше нужно и даваше съвети, когато беше нужно. Рядко ходеше при него. Но всеки път то го чакаше. И никога не му се сърдеше, че идва да го навестява рядко. Стоеше с часове на кея, буната или брега. Всяка среща беше на различно място. Но винаги носеше трепет. Може би затова и те съхраниха приятелството си. Един път не си повишиха тон или пък се скараха.

Един ден той отиде отново при морето. От последната им среща бяха изминали месеци. Месеци, в които се случи най-чудното чудо - той обичаше! А колко пъти му беше споделял за липсата на обич в дните му! За студа, самотата, болката, за самотните дни и тъжните нощи. Но нежният глас на морето винаги го окуражаваше. Вдъхваше му надежда, че това няма да е така вечно. Той чуваше как то му говореше: "Милиони години слушам тези скръбни думи. Ти си един от безброй многото. И като един от безброй многото ще срещнеш обичта. Нещо повече - ще срещнеш любовта. Ще видиш...". Тъй му говореше всеки път морето. И той всеки път си тръгваше успокоен.

И сега той отново беше при него. Същият си беше - никак не се беше изменил от последната им среща. Морето го посрещна радостно. Вълните искаха да докоснат своя мил приятел. Той започна своя разказ... говореше само и единствено за Нея. С нежни думи, които морето никога не бе чувало от него. Говореше с трепетно вълнение, което морето чу за първи път от Него. Да... приятелят му се беше променил. Нямаше го вече онзи тъжен приятел. То виждаше другата му страна. И виждаше я за първи път... и така се развълнува! Побърза да заиграе весело, разпени се така, но само малко и от радост. 

"Тя се роди от морето", чу го да каза той. То малко се позачуди - русалки отдавна нямаше. Обаче бързо разбра какво искаше да каже - че Тя - дългоочакваната обич и любов, се е родила именно от неговите безкрайности. Че Тя - Единствената за Него - се е родила от вълните му. Че Тя го обича безбрежно - също както то го обичаше. Не. Не почувства ревност. Стана му... приятно. Неговият приятел идваше при него, за да сподели радостта си. Тъй, както споделяше болките, грижите, мъките, самотата, дойде сега при него, за да сподели радостта си. Наистина Тя се роди от морето... Тя, безкрайната и безбрежна Любов, с която двамата се обичаха...

Той си тръгна. Малко се позачуди морето дали ще го види пак... държеше на Него и чакаше срещите им, за да си говорят. Изведнъж той се спря и се обърна. Обеща му: ще я доведе при него, при морето. За да види то своята рожба Любовта. Тъй безбрежна и безкрайна... като него!