Видях го случайно днес в обедната си почивка. Един малък господин, на не повече от 12-13 години. В ръката си държеше една червена роза. С най-голямата панделка, която можете да си представите. И тя червена. И тя весело се оглеждаше в минувачите, също като розата. И двете алени, щастливи и малко напети.
Малко притеснен ходеше господинът – личеше си. Трепетът на първата среща го беше завладял. Някъде там, сред шума и глъчката на минувачите по Главната улица, те щяха да се срещнат. Да се погледнат с леко дяволити, но и притеснени погледи, с лица, окъпани от усмивки. И сияещи от щастие.
Той ще ѝ поднесе срамежливо гиздавата червена роза с най-голямата панделка, която можете да си представите. Тя ще я приеме със срамежлива усмивка. Погледите им ще се срещнат. Ще се засмеят заедно и плахо ще тръгнат на своята първа разходка.
Изобщо няма да ги интересуват минувачите, шума, глъчката, хората, с които се разминават. Той – малкият господин, ще е със своята малка любима госпожица. Тя ще държи в ръка и ще стиска алената роза с най-голямата панделка, която можете да си представите.
Един малък господин със своята малка и щастлива госпожица. И с една весело-закачлива роза с най-голямата панделка, която можете да си представите. Един малък и красив свят, преживяващ своите първи любовни трепети. Ако ги видите някъде – усмихнете им се. Те имат нужда от Вашата усмивка. Малкият господин, за да добие повече увереност. Тя – да преодолее свенливостта. И при следващата им разходка да го гледа с весели искрички в очите, а той щастлив да я държи за мъничката ѝ нежна ръка.
Един малък господин и една малка госпожица с роза. Този тъй вълшебен малък, но голям свят на първите любовни трепети...
