Можеш ли? Трудно изглежда, ала е възможно. И не се иска много. Малко разбиране само. Но, защо е толкова трудно и наглед невъзможно това? Нередно ли е? Срамно ли е?
Напротив. Не е ни трудно, ни нередно, ни срамно. Красиво е. Красиво е да се радваш на успеха на другия. Да се радваш на неговите мънички радости. Да се радваш на онова, което го радва, вълнува, занимава. Така радостта става двойна. Хем на теб ти е радостно на душата, хем и на него.
Някои казват, че е най-трудно да носиш кръста си. Прави са. Но тези мислят само за себе си. Не мислят за другите. Не мислят дори и за близките си. Гледат само себе си. За себе си мислят. А на другия не му ли е трудно да носи кръста си? Не си задават тоя въпрос. Други казват, че е най-трудно да простиш някому. И те са прави. Прошката трудно се дава. Иска се много добрина, за да я дадеш някому. Иска се и чиста душа. Да забравиш онова, с което те е обидил, нагрубил или наранил. Обаче пак малко нещо се мисли за себе си. Използва се тая прошка след време за оправдание: "Ама аз тогава ти простих", "Ама, защо ли ти простих тогава?" и прочие.
Най-трудното е да обикнеш щастието на другия. Тук се иска жертва. И тая жертва си сам ти. С нея поставяш другия преди себе си. Жертваш себе си за него. Той е най-важният за теб. В тоя момент само той те интересува. Нищо и никой друг. Голяма е тази жертва. Ала е възможна. Възможно е да приемеш щастието на другия като свое собствено. Само малко разбиране се иска... разбирането на другия. И една жертва от твоя страна. Която със сигурност ще направи другия щастлив. И тогава... ще сте щастливи заедно...
