"Записки по българските въстания". Може би най-святата българска книга. Българската Библия. Книга, описваща величието ни като народ. Пълна с героизъм. И изпълнена с предателства и подлости. В тия последните също се вписваме. Като народ. Па и като отделни личности.

Тази сутрин Фейсбукът ми излезе с някакво напомняне. Знаете - обажда се отвреме-навреме социалната мрежа, за да ни подсети за нещо, което сме споделили преди време. Тази сутрин това подсещане към мене беше за откъс от "Записките" на Захарий, направил ми силно впечатление. Не знам дали знаете, но днес 6 април, имен ден празнува едно от най-българските имена, носено от не един и двама хайдути - Страхил. Тук обаче няма да говорим за някой Страхил войвода, а за Върбан войвода... не бяхте го чували, нали (е, освен ако не сте чели Захариевите "Записки")... Ще ни наведе тоя откъс, който ще споделя и с Вас към разни мисли - за себе си на първо място, сетне за мисли за нашето Отечество. Наистина ли сме такива? Как и защо допуснахме и допускаме да забравим тях - героите знайни и незнайни, които пожертваха себе си, за да ни има нас, да сме свободни, да сме горди, че сме българи...

"Червена вода: Това българско село, изходящо се на 2 ½ часа от Русчук, така също даде една четица или, по-добре, изпрати за голямото въстание уж във Велико Търново, все по това време (1875)... От Червена вода излезли следующите момчета: братя Петко и Стоян Иванови, Продан Николов, Никола Мартинов, Мирчо Милев, Тодор Петков, Христо Юрданов, Тодор Пенчев, Юрдан Тодоров и пр. Началството на четата, състояща се от около 25-30 души, взел Върбан Юрданов.

... Цели пет деня и пет нощи вървели нашите млади поборници из гъстата беленска гора, през селата Баницка, Лехеджиите, Бей-Върбовка и пр., в които населението е повечето турско и отчасти черкезко, а гората е черно море. Губили се тия и гладували, вървели безсъзнателно и най-после постигнала ги същата оная горчива участ, която сполетя четите заарска и шумненска. Та другояче можеше ли да бъде! Четата решила да се разпръсне, когато допряла близо до левия бряг на р. Янтра, която бухтяла и се пенела - невъзможно било да се прегази. А турската потеря, която подушила вече комитите, пречала надолу-нагоре.
 

След разпръсванието на четата момчетата си взели очите кой накъдето види. Нещастният войвода Върбан изпаднал в с. Широково в кръчмата или сапунджийницата на някого си Кара Ивана, родом от Арбанасето, ако се не лъжа. На тоя черен Иван и душата му била черна. Той издал на турците разбития нравствено юнак, които го свързали на мястото му и го предали на няколко килави татари, да го карат за Русе. Върбан имал скрит револвер, който турците не можали да намерят в пояса му. Когато конвоят дошел до чешмичката, която е отвън селото, вързаният поискал да пие вода, което му се позволило. След него се навежда и един от калмуците стражари да пие вода от същата чешма. Върбан намерил леснина да изтегли револвера си, с който строшва келявата глава на татарина. Други турци пристигнали на помощ от селото, които довтасали нещастния Върбана, който се борел с железата си. В последующата борба обаче той бил съшибан с няколко куршума, а после насечен, но сполучил да нарани още един от турците.

В 1880 г. аз отидох нарочно да се покланя на мястото, гдето си е излял кръвта тоя забравен поборник. Както е обикновено у нас да викаме "ура!" пред грамадните паметници само на чуждите, а нашите юнаци не смисляме даже, така и тук аз бях поражен от народното ни нехайство. Гробът на Върбан войвода се отличаваше само с едно огризено паметниче, турено от някоя набожна бабичка за душата й. От останалите момчета никой не пострада тежко; повечето избягаха в Румъния“.

Наистина ли сме такива? Героични - бяхме. Сега комай не сме. Чуждото ни е по-сладко и ни лежи на сърцето. Пък нашето - уж било преди. Настояще няма. Бъдеще - още повече.