Трудно се оказва да пиша за пролет. Ако беше преди 5-6 години, щях да надраскам за нула време куп приповдигнати слова. Щях направо да се изстрелям в царството на клишетата и да поплувам там като в свои води. Щях да плъзна ръка по слънцето и цветята, по любовта и дърветата, и да ги потопя в балсам от момичешки думи и чувства.
Обаче вече не съм момиче.
И се давя в клишетата.
Вече пролетта дори не е любимият ми сезон. Кой ми открадна сезона?!

Тъкмо да се натъжа от този факт, но и това не мога. Голяма съм, опасно трезва, рядко ме навестяват крилата ми. И знам, че никой нищо не ми е открадвал, просто съм сменила сезона. Пролетният ми наивитет е дал път на всесезонния цинизъм. В духа на който пролетта е като любовта – бум на хормони с трайност само няколко месеца.

Е, има още една грудка на надежда някъде в мен, която се надявам да ме опровергае и за пролетта, и за любовта. Но тя е затрупана от прекалено гъста и бурелива почва, че да пробие. Не знам как почвата ще омекне, но знам, че и този сезон ще се смени, и тази грудка някога ще се надигне. Защото няма нищо вечно. Сезоните го доказват. Като в същото време вечно се сменят и вечно в един и същ ред.

Човеците сме сезони. Въртим се като тях и като планетата, която обитаваме. Въртим се в цикли всякакви – ежедневни, ежегодни, любовни и житейски. Сутрин обичаме да сме бодри и умеем да сме оптимистични. Вечер мъдростта ни се изпарява, притъпяваме света с алкохол, заспиваме. През януари се молим за добра година и вярваме в нея, през декември нямаме търпение да я напуснем и да пробваме следващата. В началото на любовта обичаният е съвършен. Сезоните се сменят и той става грешен и лош.
Ами децата? За тях пролетта е кънки и колело, лятото – море и сладолед, есента – нова среща с приятелите, зимата - с Дядо Коледа и Снежния човек. На пет години щастието ни има цели четири сезона, а на 95 четирите сезона редуват само здравните проблеми. Ако теорията ми е вярна, след земната ни зима някъде ни чака нова пролет. Но съм твърде далеч от петгодишнината си, за да мисля за това като за сигурен природен закон. Далеч съм и от 95-годишнината си, когато вероятно описанията на сезоните ще са пълни с простота и мъдрост. Аз съм там, където сезоните се сменят, а това, знаете, обичайно носи много главоболия, умора и смесени чувства.

Както казах, трудно ми е да пиша за пролет. Всеки би искал да прочете нещо оптимистично, а моят 35-годишен оптимизъм се изчерпва с това да вярвам, че след някой и друг сезон отново ще го изпитам... оптимизма. Преди да го заменя с нов сезон на песимизъм. И така, докато срещна безразличието или мъдростта.

Моят (над) 35-годишен реализъм обаче е стабилен. В този сезон мога да разчитам на него. Благодарение на него не желая да живея само в някакво допустимо утре. Не желая да чакам петък, за да видя приятелите си. Не желая да чакам заплата, за да купя глобус на сина си и да му покажа как се върти земята. Не желая да чакам пролетта, за да изчистя тялото и къщата си. Не желая да чакам лятото, за да правя секс в палатка. Не обичам този начин да се живее в „утре” и в следващия етап, защото винаги сме в днес. А днес е вече пролет. И аз се чудя как да й се зарадвам. Как да приема с радост тази сезонност на радостта, на любовта и изчистването.

Грудката надежда в мен мълчи. Страхува се, че ще я пратя по дяволите. Че ще й кресна да трае, защото ми е твърде ветровито в душата и твърде хлъзгаво в мечтите, за да слушам напевните й лъжи. Не се опирам вече на пролетни надежди. Значимите неща, в които засаждам надежди, са хората, които ще обичам без сезон – семейството ми. Приятелите също – макар да има известна сезонност и при тях, имам топлото чувство, че се въртим заедно и при всяко залитане имаме повод да сме по-близо и да пием вино през смях. Значим е и светът с всичките му чудни градове и хора, а аз го следвам с вечно въртящ се глобус и с нюх за промоциите на самолетни билети.

И все пак тя се върти. Надеждата.