Голямата умора е настъпателно, разяждащо чувство. Може да сполети сетивата на всеки, който се интересува от политика преди всичко невинно – тоест, гледа на нещата от неутрален, спокоен ъгъл, дори малко между другото. От този пасивен ъгъл се виждат зловещи неща: вижда се, че в политическата игра е нахлул мощен вирус. Този вирус, най-общо казано, изтрива всяка критична мисъл, и я замества с няколко гигантски модела, фантастични болнави templatе-а, в които отношението към всеки граждански въпрос е непременно част от някакъв радикален и общ пакет.
Ако един човек – гласи съвременният алгоритъм – подкрепя посрещането на бежанците в Европа, то той задължително харесва Хилари Клинтън, обезателно симпатизира на "Да, България", със сигурност смята, че Путин е световен злодей и по дефиниция приема Мерил Стрийп за пазител на демократичните ценности, либералния супермен. В другия конкурентен templatе пък стават други работи: кипи възторг от ваденето на кръста за Богоявление, от време на време силна параноя, че някой ти пренаписва учебниците, убеденост че Динко е реинкарнацията на Крали Марко, и почти мистичен възторг от споделянето на снимката "народ, чиито жени стъпват в жарава, а мъже се къпят в ледени води, не може да бъде унищожен". Във всичко, чуйте, във всичко – смята третата, най-често лява среда – човъркат дългите пръсти на различни конспирации, а всяка изразена мисъл, която е чужда на твоята, е вече предплатена от велика сила с глобални амбиции.

 

Какво обаче ако човек попадне в следната объркана ситуация: мисли, че Хилари е доста по-нелепа от Тръмп, въпреки това вярва, че либералното право на другия е свещено, но пък смята, че неолибералният капитализъм трябва да бъде закрит, щом 1% от хората притежават повече световни блага от останалите 99%? Също така какво ако човек не може да се идентифицира с наличните патриотични фронтове, обаче въобще не чувства неудобство от това да се гордее с Левски и, честна дума, наистина се просълзявал докато слуша автентичен фолклор, а макар да е изключително отворен към света усеща разни странни вмешателства в българските неща?Какво ако човек е ляв за едно, десен за друго, националист за трето, хипар за четвърто и тоталитарен за пето? За гладките и изящни Facebook матрици изглежда твърде ненадежден. Този човек е объркан, противоречив, променя мнението си според случая. Изменчив е, особняк. Веднъж за един с подобно поведение – впрочем сред най-големите интелектуалци на нацията – чух следната стигма: „вреден". Той е вреден. Пречи на делото. Много се променя. Хамелеон. Като Дейвид Боуи – не знаеш какво ще излезе от него. Facebook – и тук е най-голямата разочарование – трябваше да е обществената машина за свобода, големият гарант на свободата на словото. Той обаче не произведе свобода на словото, а спам на словото. Словото смени агрегатното си състояние и замръзна в няколко гигантски грозни ледени блокове. Вместо разнообразие циркулират повторяеми матрици на еднопосочни и абсолютно схематични политически постановки.

Върху всяка подозрителна мисъл, която не отзвучава добре в акустиката на чернобелите стени, падат стигми, изолации. По познати социални алгоритми, включващи най-често конформизма, страхът от другомислие, и – тук умората е много, много голяма – кресливостта на френетично публикуващи десет статуса дневно шамани на лесно достъпни идеи, фейсбук всъщност отряза крилете на всякави чудатости, странности, различности. Няколко мейнстрийм идеи с огромна гравитационна сила заради бързата си смилаемост създават нов ритъм на мислене, приличащ на начина, по който техното стана популярно навремето – тупса, тупса, тупса, тупса, Радан Кънев, тупса, Динко, тупса, Антон Хекимян, тупса, Путин, тупса, тупса, славитонапълнилиорловмост-напълни!, тупса. Сънят на интернет многообразието роди еднообразни чудовища: лекотата, с която може да се изразиш, предизвика репродуцираща се скука, фанатизъм, фатализъм, и някакъв войнстващ политически марш под общото знаме на големия общ знаменател - хаштага. Да мислиш през хаштаг е най-невероятната злина на съвремието - то е знакът за ниската разделителна способност, с която модерният ум работи. Мисълта не се бори с действителността, не я анализира до дупка, а се разлива в приготвени, готови канали, в които по-късно си очаквано таргетиран: спонсорирани връзки или добри приятели ти предлагат да прочетеш тъкмо онова, което тъй или иначе мислиш. Човек се загражда със себеподобни, ънфрендва назадничавите "чужди", докато социалните мрежи не се парцелират на либерални, националистически или социалистически гета, в които малцинствени групи празнуват илюзията си за мнозинство и голямата си победа над останалите.

А на фона на всичко това създаването на една най-нова дясна партия мина през лозунга „Политизирайте се!". Стига бе...Колко повече? Ако в момента трябва да заработи радикален манифест, той трябва да казва тъкмо обратното: Деполитизирайте се! Назад към природата, човечността, приятелството, алкохолизма. Назад към – стана възможно написването и на това изречение - шибаните котенца във Facebook. Вече дори калпавото първо десетилетие на века, нулевите празни години, изглеждат обагрени от носталгия. Да върнем летаргичния Симеон Сакскобургготски! Той поне не оправи България само за 800 дни. Има хора, които за много повече дни не я оправиха... В подобни социални матрици жаждата за автентична мисъл изглежда като непосилно желание. Почвата е блатиста и без шансове за движение. А ако човек внезапно почувства силно отвращение, нека знае - Голямата умора е дошла и още дълго време ще остане вкъщи.