Сълзливо ли? Хленчене ли? Поетични вопли? Хайде холан, нито очите ми са на мокро място, нито по-голямата част от народа е студенокръвен и апатичен към страданието. Деветгодишният Мустафа се бори за живота си. В прекия смисъл. Как се бори левкемията, да не ви се налага да го изпитате на гърба си, но начинът е един - химиотерапия, лъчетерапия, всякаква терапия, което значи да ти правят вливки, да ти отича ръчичката, да те боли, да ти е гадно и в преносния смисъл след процедурата, и всичко това да преживяваш сам-самичък. Само с другите деца в стаята и с лелките и чичковците в бели престилки.

 

Да гледаш, свит под одеялото,

 

как идват посетителите при техните болни, а при теб - никой. Да зъзнеш в тънките си летни дрешки, защото са те оставили при 30 градуса жега, а есента нахлува с падането на температурите. Кръговрат - природен и житейски. Завъртял в центрофугата си едно болно от много невярна болест детенце. Ей ви го големия въпрос: Защо? Задавам го първо на майката натура. Защо левкемията е избрала Мустафа? Отговор няма и не може да има. Майката натура не дължи отговор никому. Продължаваме да питаме. Майко на Мустафа, защо детето ти е захвърлено в пловдивската онкохематология и до ден днешен не отиде да го видиш? Майката даде отговор “по тиливизура”: бедна била, с друг мъж другаде живеела, той не искал децата ѝ, четири на брой, толкоз е смогнала да навъди за 21 години живот, ама в добри ръце ги оставила, тези на майка си и и баща си. Иначе ѝ било мъчно. Вероятно ѝ е мъчно. Но по-силно е чувството ѝ любовно,

 

та тъй отдалеч тъгува,

 

ама не сама като Мустафа. Мен този отговор не само че не ме задоволява, а ми иде да хвана дървото. Мнозина може да не са съгласни с мене и белозъбо да ме заръфат, обаче и във фауната не съществува случай, когато женската си вдига опашката, преди да си е отгледала малките до степен сами да тичат из ловните житейски полета. Закон. При човеците видимо не е така. Което не значи, че трябва да проявим снизхождение. Защо родителите на родителката са оставили внучето си в болницата и не са се вясвали при него? Бедност, други три деца на ръцете им, пък за туй лекарите ще се грижат, колкото и оскъдна да е болничната храна, все ще му е пълно коремчето, все ще се полагат грижи за Мустафа, грижи, от които той наистина има тройно по-голяма нужда, отколкото всяко средностатистическо детенце. Бедността не била порок, да, бе, ама пороците от нея тръгват, повтарям ви го или ви го потретвам. Бедността е порок, който превръща държавата ни в територия. Защо? Аз имам отговор, но въпросът е към тези, дето не четат вестници, а проектозакони. А би трябвало да ги четат внимателно, преди да пъхнат десетина карти, та да отчетат приемането им. Но това е малко встрани от темата, ако да е в основата ѝ. Цяла България трети ден живее с болката на Мустафа. Половин България стегна редици и заваляха дрешки, играчки, лакомства за изоставената болна душичка, която мълчаливо и търпеливо понася страданията си.

 

Ние сме нация състрадателна,

 

показвали сме го неведнъж. Кампанийно. Обаче с дръзновение, което да беше ежедневно, да сме надминали нарицателната Швейцария. Всеки иска да помогне с каквото може. И хващат влака за Пловдив лелки с бохчи вити баници, баклави, бонбони, курабийки, собственоръчно приготвени и с любов наречени. Раковоболните от въглехидратите трябва да бягат с 300, защото изродените клетки с това се хранят, та им пукат ушите. Но в доброжелателството си никой не мисли за консултация, ако не с медицинско лице, поне с гугъл. Важното е да сме съпричастни. И сме. Вече са се натрупали толкова дрешки и обувки, че могат да облекат четири дома за сираци. Поне. И ще отидат по предназначение, ще стоплят душиците и телцата на дечицата. След три дни ще забравим за Мустафа. Защото ще се появи нов подобен случай. А с повода за поредното обединение на нацията какво ще се случи? Дали ще следим развитието на състоянието му - и медицинско, и социално. Дано пребори левкемията, да порасте голям и умен. Толкова добри мисли са насочени сега към него, дай Боже да му стигнат за дълъг-предълъг живот. Декларирано бе, че и той, и братчетата и сестричката му ще се поемат от съответните служби, за да бъдат настанени в приемни семейства. Дано случат на добри хора. Дано случат на бъдеще. Не може да си зарязваме децата по болниците. И не само децата. Защото съм била пряк свидетел как една жена на съседното от моето болнично легло

 

ядеше сурови
картофи, та да
вдигне
температура


и да я оставят в отделението, за да изкара някак по-дълго на топло и сито. Защото навън нямаше кой да я погледне, така се беше стекъл животът.
И само този случай ви представям, не искам да си спомням за останалите. Болниците ни се превърнаха в убежище за несретници, почти като затвора от известния разказ на О. Хенри. Защо? А де! Помагайте с отговорите, нали е пълно с отворковци, които държат ръката си на пулса на времето, дето ни е съдено да го живеем.
Когато става въпрос за възрастен, здравната система го измисли - 10 дни клинична пътека и файрум. В частта, която разглеждам - правилно. Болниците не са нито старопиталища, нито сиропиталища. Но когато иде реч за Мустафа и такива като него - как да изпишеш деветгодишно дете на улицата? И ние, обществото, как да помогнем, освен с дрешки и разни такива неща, които не заместват нито майчината обич, нито дядовската грижа, доколкото е възможна, нито топлата стая и паничката пилешка супа. Остава да се надаме на социалната система. Моите уважения, ама понеже съм яла попарата, имам едни дълбоки предубеждения, че дано никой не попада в центрофугата . Не мога да дам всички отговори, не съм ги измисляла системите. Нито мога да ги променя. Но вероятно трябва да има начин. Не може една майка безнаказано да захвърля децата си, защото е кефнало да ги роди и дотук. Не може едно общество да търпи това да му е ежедневие.
Не може да се просълзява от съдбата на Мустафа, да се трогва и да се хвърли да му помогне и дотук. Поклон пред спомоществователите, но

само с кампании
не става
Трябва и акъл.

Държавнически. Инстутиционалното студенокръвие, колкото и парадоксално да звучи, кара кръвта на обикновения човек да закипи. От милост и съпричастие. Но и от гняв.
С теб сме, Мустафа! Без je suis. С - на чист български - всички.