Една случайна реликва, изпълнена със странни нишани, предрешава съдбата на 68-годишния Стоян Пеев от Бургас. Това става в далечните години на соца, когато бай Стоян е още „юноша бледен“. В онези времена в ръцете на пловдивчанчето, което след години ще „свие платна“ край морето, попада древна кожена карта. На нея с тайнствени символи е отбелязан пътят към заровено златно имане. Това е достатъчно, за да се запали страстта на младежа към иманярството, която той няма да го изостави, докато е жив. Стоян Пеев обича да разказва за несметните иманета, укрити в мистичната Странджа планина.
- Бай Стояне, в малкотърновското село Бръшлян са ми разказвали за огромно имане, на което преди години случайно попаднал някакъв войник граничар... Това да не е някаква иманярска легенда?
- Историята е започнала през 1940 година. На трети граничен пост на българо-турската граница, който по онова време се намира на връх Кадърица, недалеч от с. Бръшлян, служило момче от далечно добруджанско село. То хвърлило око на местна мома, дъщеря на най-големия кехая в Малко Търново, чиято кошара била на границата. Войничето било запленено от хубостта на гиздавата щерка на странджанския баш овчар и мечтаело да се ожени за нея и да я отведе в далечна Добруджа. Веднъж началникът на трети граничен пост очаквал да му дойдат на гости негови аркадаши - по-старши по звание офицери. За да ги посрещне подобаващо, решил да им спретне
богата софра с отбрани гозби от дивечови мръвки
Повел той ловджийските си кучета към гората, като взел със себе си и добруджанчето да му помага в лова. Навлезли в дебрите на Странджа и пуснали гончетата. С джавкането си те подплашили дивеча и го подгонили към дългото и полегато бърдо, което жителите на село Бръшлян наричат Гръцки гроб. След това уморените ловджийски копои свърнали към Братановия четарлък. Там на пусия бил войникът. Изведнъж пред очите му се показала сърна. Той стрелял по грациозното животно и то паднало на място. Младежът се запътил към простреляното животно, но в този миг земята под нозете му пропаднала и кракът му хлътнал в някакъв трап. От дупката започнала да се завихря силна въздушна струя, която го обсипала със сухи листа. Усещало се силно движение на въздуха под земята и това вентилирало подземната кухина. Войникът изтичал и отрязал главата на сърната. Окачил я на един габър и отишъл да види каква е тази дупка, която го впечатлила силно. Вгледал се внимателно и забелязал пред себе си
вход към някакво подземие
Решил да провери какво представлява. Събрал кураж и се спуснал в някаква стая, в която имало каменна маса, а върху нея искряли три златни топки. Когато насочил погледа си встрани, забелязал някакви стълби, които го отвели навътре в подземна галерия. В съседство видял и друга стая, която била разделена от помещението със златните топки само от една стена. Добруджанчето прибрало златните топки и се измъкнало от подземието, като закрило входа с каменна плоча.
От местни малджии войникът разбрал, че това подземие има връзка с подземните галерии на Карамлъка край друго странджанско село – Младежко, недалеч от село Бръшлян и Маслен нос на Черно море. Един по един, дните на войнишката служба се изнизали и тя приключила. Юнакът от далечна Добруджа искал да се ожени за своята изгора - дъщерятя на кехаята, и да остане зет в Малко Търново, но овчарят го предупредил, че ако направи опит да вземе щерка му за жена,
ще го убие
Уплашил се войникът. Взел трите златни топки и си заминал в своя роден край. Изтъркулили се повече от двадесет години, когато бившият граничар научил случайно, че в района на Странджа планина издирват съкровището на Вълчан войвода. Говорело се, че търсят подземни входове, които водят към „трезорите“ на вехтия войвода. Това го окуражило и той решил да разкрие своята тайна за трите златни топки. През 1962 г. подал молба до правителството, в която настоявал да му позволят да потърси подземния вход, който водел до несметните богатства. Било му разрешено. Отишъл човекът и заедно с граничарите търсили три дни мястото, където някога му пропаднал кракът, но не могли да го открият - не намерили и входа на подземието. В акцията по издирването на входа на „трезорите“ на Вълчан войвода участвувал и бай Иван Ангелов от село Бръшлян, Малкотърновско.
- Странджанското село Бръшлян от години май доста често е наобикаляно от различни малджии?
- Така е. По времето на войниклъка на добруджанчето – през 40-те на миналия век, иманяри от вътрешността на страната дошли в Бръшлян с карта да търсят златното имане. Били са двама човека с кон. Движили се по река Чурка по шосето и попаднали на овчарчето Тодор Кукурджаков.
Попитали го за параклиса „Свети Никола“, край който тече река. Имали информация, че параклисът се намира на една заоблена височина, а до него като натъркаляни говеда трябвало да лежат няколко едри камъка. На един от тях имало конска подкова - в камъка бил изсечен такъв знак. Бил нещо като тапа. Който разчупел камъка, щял да намери вътре в него иманярска карта. Тя показва къде са скрити парите, за които се говорело, че са цял бакър! Ама на, колкото и хора да са го търсили, не е намерено и до днес!...
Едно интервю на Марина ШИВАРОВА
Златото било римско?
„Вълчан войвода и златото на Рим” е книга на писателя Христо Красин, издадена преди 4 години. Любопитството на читателя веднага се впечатлява от заглавието. Авторът разказва увлекателна история, за която твърди, че е почерпана от записките на един от най-близките съратници на Вълчан войвода – поп Мартин. Свещеникът открил съкровище на римляните в мистичната Странджа планина, което пак скрил нейде под земята. Оттогава насам иманяри не са спирали да го търсят.
В едно по-старо интервю за радио „Дойче Веле” Красин повдига завесата на засиления интерес към скритите съкровища из българските земи, които потайно, но били доста активни и по соцвреме: „Някои членове на ЦК на БКП се изявяваха и като „високоотговорни” национални археолози, казва в интервюто си писателят. Вкупом се конкурираха в Странджа-Сакар. Там, в подножието на Градище има „нещо”, към което се домогват могъщи сили и което или не могат да вземат, или се страхуват да направят!” Писателят много добре е схванал тази двойнственост на чувствата у запалените иманяри - те хем искат да намерят тайнственото съкровище, хем се боят от „духа” на златото.
Легендата за гневливия нрав на Вълчан войвода е жива. А че чуждото злато „кълне” е старо поверие, в което иманярите вярват. Има специални ритуали за „ловене” на злато. Според иманярите, то не само „ходи”, ами и „бяга”. Нощно време хвърляло сияние като от огън. Върху него трябвало да се хвърли риза за нишан и на мястото да се отиде чак на другия ден. „Духът на Вълчан войвода е жив и броди из планината – пази си имането!..”, гласи легендата, която респектира и всява боязън и у най-запалените търсачи на силни усещания.
Петя КИРИЛОВА
- Бай Стояне, в малкотърновското село Бръшлян са ми разказвали за огромно имане, на което преди години случайно попаднал някакъв войник граничар... Това да не е някаква иманярска легенда?
- Историята е започнала през 1940 година. На трети граничен пост на българо-турската граница, който по онова време се намира на връх Кадърица, недалеч от с. Бръшлян, служило момче от далечно добруджанско село. То хвърлило око на местна мома, дъщеря на най-големия кехая в Малко Търново, чиято кошара била на границата. Войничето било запленено от хубостта на гиздавата щерка на странджанския баш овчар и мечтаело да се ожени за нея и да я отведе в далечна Добруджа. Веднъж началникът на трети граничен пост очаквал да му дойдат на гости негови аркадаши - по-старши по звание офицери. За да ги посрещне подобаващо, решил да им спретне
богата софра с отбрани гозби от дивечови мръвки
Повел той ловджийските си кучета към гората, като взел със себе си и добруджанчето да му помага в лова. Навлезли в дебрите на Странджа и пуснали гончетата. С джавкането си те подплашили дивеча и го подгонили към дългото и полегато бърдо, което жителите на село Бръшлян наричат Гръцки гроб. След това уморените ловджийски копои свърнали към Братановия четарлък. Там на пусия бил войникът. Изведнъж пред очите му се показала сърна. Той стрелял по грациозното животно и то паднало на място. Младежът се запътил към простреляното животно, но в този миг земята под нозете му пропаднала и кракът му хлътнал в някакъв трап. От дупката започнала да се завихря силна въздушна струя, която го обсипала със сухи листа. Усещало се силно движение на въздуха под земята и това вентилирало подземната кухина. Войникът изтичал и отрязал главата на сърната. Окачил я на един габър и отишъл да види каква е тази дупка, която го впечатлила силно. Вгледал се внимателно и забелязал пред себе си
вход към някакво подземие
Решил да провери какво представлява. Събрал кураж и се спуснал в някаква стая, в която имало каменна маса, а върху нея искряли три златни топки. Когато насочил погледа си встрани, забелязал някакви стълби, които го отвели навътре в подземна галерия. В съседство видял и друга стая, която била разделена от помещението със златните топки само от една стена. Добруджанчето прибрало златните топки и се измъкнало от подземието, като закрило входа с каменна плоча.
От местни малджии войникът разбрал, че това подземие има връзка с подземните галерии на Карамлъка край друго странджанско село – Младежко, недалеч от село Бръшлян и Маслен нос на Черно море. Един по един, дните на войнишката служба се изнизали и тя приключила. Юнакът от далечна Добруджа искал да се ожени за своята изгора - дъщерятя на кехаята, и да остане зет в Малко Търново, но овчарят го предупредил, че ако направи опит да вземе щерка му за жена,
ще го убие
Уплашил се войникът. Взел трите златни топки и си заминал в своя роден край. Изтъркулили се повече от двадесет години, когато бившият граничар научил случайно, че в района на Странджа планина издирват съкровището на Вълчан войвода. Говорело се, че търсят подземни входове, които водят към „трезорите“ на вехтия войвода. Това го окуражило и той решил да разкрие своята тайна за трите златни топки. През 1962 г. подал молба до правителството, в която настоявал да му позволят да потърси подземния вход, който водел до несметните богатства. Било му разрешено. Отишъл човекът и заедно с граничарите търсили три дни мястото, където някога му пропаднал кракът, но не могли да го открият - не намерили и входа на подземието. В акцията по издирването на входа на „трезорите“ на Вълчан войвода участвувал и бай Иван Ангелов от село Бръшлян, Малкотърновско.
- Странджанското село Бръшлян от години май доста често е наобикаляно от различни малджии?
- Така е. По времето на войниклъка на добруджанчето – през 40-те на миналия век, иманяри от вътрешността на страната дошли в Бръшлян с карта да търсят златното имане. Били са двама човека с кон. Движили се по река Чурка по шосето и попаднали на овчарчето Тодор Кукурджаков.
Попитали го за параклиса „Свети Никола“, край който тече река. Имали информация, че параклисът се намира на една заоблена височина, а до него като натъркаляни говеда трябвало да лежат няколко едри камъка. На един от тях имало конска подкова - в камъка бил изсечен такъв знак. Бил нещо като тапа. Който разчупел камъка, щял да намери вътре в него иманярска карта. Тя показва къде са скрити парите, за които се говорело, че са цял бакър! Ама на, колкото и хора да са го търсили, не е намерено и до днес!...
Едно интервю на Марина ШИВАРОВА
Златото било римско?
„Вълчан войвода и златото на Рим” е книга на писателя Христо Красин, издадена преди 4 години. Любопитството на читателя веднага се впечатлява от заглавието. Авторът разказва увлекателна история, за която твърди, че е почерпана от записките на един от най-близките съратници на Вълчан войвода – поп Мартин. Свещеникът открил съкровище на римляните в мистичната Странджа планина, което пак скрил нейде под земята. Оттогава насам иманяри не са спирали да го търсят.
В едно по-старо интервю за радио „Дойче Веле” Красин повдига завесата на засиления интерес към скритите съкровища из българските земи, които потайно, но били доста активни и по соцвреме: „Някои членове на ЦК на БКП се изявяваха и като „високоотговорни” национални археолози, казва в интервюто си писателят. Вкупом се конкурираха в Странджа-Сакар. Там, в подножието на Градище има „нещо”, към което се домогват могъщи сили и което или не могат да вземат, или се страхуват да направят!” Писателят много добре е схванал тази двойнственост на чувствата у запалените иманяри - те хем искат да намерят тайнственото съкровище, хем се боят от „духа” на златото.
Легендата за гневливия нрав на Вълчан войвода е жива. А че чуждото злато „кълне” е старо поверие, в което иманярите вярват. Има специални ритуали за „ловене” на злато. Според иманярите, то не само „ходи”, ами и „бяга”. Нощно време хвърляло сияние като от огън. Върху него трябвало да се хвърли риза за нишан и на мястото да се отиде чак на другия ден. „Духът на Вълчан войвода е жив и броди из планината – пази си имането!..”, гласи легендата, която респектира и всява боязън и у най-запалените търсачи на силни усещания.
Петя КИРИЛОВА
