„Шарли Ебдо“ е известно като сатирично издание. То се обявява срещу всякакви авторитети, срещу всичко, което може да е свещено и свято, или срещу превъзходството на който и да е индивид или група. Много пъти в списанието са пускали карикатури, с които се присмиват на исляма, а през 2015 излиза брой, в който за пореден път пророкът Мохаммед е подложен на обиди. Това нарани мюсюлманите. За тях всякакви изображения на Пророка са забранени, тъй като са сквернословни.Най-простичко казано, редакторите на „безотговорното списание“ – това са техни думи - нараниха чувствата на вярващите в исляма. Но има и нещо повече, действайки необмислено безразсъдно, те трасираха пътя на самите екстремисти – единият от тях тържествено се закле да служи на „Ислямска държава“, а другите двама на Арабския полуостров заявиха лоялността си към Ал Каида. Така си намериха повод да си организират своята кървава атака. Всички мюсюлмански държави, включително и френската мюсюлманска общност, незабавно заклеймиха терористичното нападение.
Liberté, Equalité, Fraternité
Атаката срещу „Шарли Ебдо“ беше по-различна от всички други касапници и кланета. То се възприе като нападение срещу свободата на словото. След нея светът ми изглеждаше тъй сякаш няма нищо друго по-велико в него от свободата да се изразяваш. Мислех си, че свещената идея за свободата на словото е над всичко останало. В оня ден Париж ми изглеждаше като храм на открито, в който достойно се засвидетелства уважение пред свещеното свободно слово. Но питах се къде е свободата на религията, друг един крайъгълен камък на демокрацията. Докато следях всички шествия, всички послания за обединение, приветствията, които се поднасяха към свободата на изразяване, започнах да си мисля, че това ми напомня на лицемерие. Сега, като се замисля за двойните стандарти по отношение на свободата на речта и на религията, си спомням, че тогава на ум ми дойде една мисъл: това ще се окаже паметно събитие –след този ден, без съмнение, ислямът ще бъде нападнат, а за повод ще бъде обяви за не-миролюбива религия. И няма да е само с думи, присмех или обиди.
Днес много разузнавателни служби на Запад предупреждават, че привържениците на идеята за бялото превъзходство купуват и носят оръжие. Андеш Берин Брайвик беше първи. На 22 юли, 2011, той уби 77 души и проведе педантично добре обмислена атака в Норвегия, една много мирна страна. Норвежкият терорист Брайвик, обявен за „вълк единак“, написа 1 500 страници манифест и на тях обясни крайно екстремисткия си възглед за заплаха, която носи ислямът срещу неговата нордическа раса поради действията на „домашните предатели“. Текстът му беше зов за депортация на всички мюсюлмани от Европа, ръководство как да се подготвят подобни насилствени действия.
Преди седмица, в петък един австралийски терорист, Брентън Тарант, изби 50 мюсюлмани в две джамии в Крайстчърч, друга мирна страна, Нова Зеландия. Изби ги, докато се молеха. Все още няма световни траурни шествия в тяхна памет, няма обещания за единство и солидарност от други страни, почти няма и заклеймяване или предупреждение от световните лидери, че се надигат заплахи от крайно десни и крайно леви терористични групи. Освен мюсюлманските държави, в това число и Турция, от Запада единствено германският канцлер Ангела Меркел използва думата „тероризъм“, когато изрази съболезнования на „гражданите, които бяха нападнати и убити от омразата на расизма“ при атаките над джамиите. От нейно име говорителят й каза: „Заедно се изправяме срещу такива актове на тероризъм“, като поясни, че жертвите не са правили нищо друго освен „мирно да се молят в своята джамия." И австралийският премиер Скот Морисън каза няколко думи и описа като „екстремист, десен, опасен терорист“ австралиеца Тарант, който също заплаши мюсюлманския свят с манифеста си от 74 страници.
Ролята на Ардерн
Няма значение до колко тя бе оставена като самотна фигура от останалия западен свят, новозеландският премиер Джасинда Ардерн се опита да даде най-доброто от себе си, за да облекчи болката на семействата на жертвите. Решително застана срещу тероризма в света, където дори либерално настроените или центристки лидери се опитват да са симпатични на хората, които живеят с мисли за превъзходство на бялата раса, само и само да не изгубят избирателите си. По нейните собствени думи, Джасинда Ардерн пое ролята да е „гласът на мъката на една нация.“ Тя се превърна в лицето на Нова Зеландия пред света и осъди терористичните нападения. Веднага след нападението, в събота, с черен шал на глава, за да изрази уважение, посети семействата на жертвите и обеща да им гарантира сигурност в джамиите и в страната, която ги е приела.
Превод и редакция: Ивелина Ватова
