Пловдив е град на културата и като такъв притежава много обекти, места и институции, показващи го в такава светлина. Наясно бях,че в града ни има различни видове музеи - етнографски, исторически , природонаучен и т.н., но наскоро се натъкнах на един, за който малцина от вас знаят. Това е музеят за ключове, или поне така реших да наричам малкото ключарското ателие с железни орнаменти, ключове и катинари, които са на повече от половин век.

Как се стига дотам? Карате по бул. „Цар Борис Обединител”, посока тунела, преди него завивате надясно към Римския стадион и вече сте в началото на ул. „Железарска”. Там отдясно виждате ателие, със стара дървена дограма и метални решетки на прозорците, а  също и надпис „Ключар”.  Минавайки по въпросната улица и виждайки през отворената врата, нямаше как да не вляза поне да разгледам. Оказа се, че не съм първият любопитен минувач.

Първото нещо, което виждате като влезете, са окичените стени с всякакви видове ключове, от по-стари до по-модерни, от по-малки до по-големи, от такива за врати до такива за катинари.  После вече като се върнете на земята, чувате как господин със стар плетен пуловер и издрани от работа ръце ви казва „Добър ден, с какво да помогна?”. Това е Христо. След като му обясних, че съм репортер, той веднага ми посочи стара изрезка от вестник, окачена в дървена рамка, висяща над щанда му, където посреща клиенти. На старото парче вестник, който впоследствие разбрах че е от „24 часа”, се виждаше статия с две снимки на дядо му - Георги на 88 години тогава, който е бил майстор ключар в същото това ателие. Оттам разбрах как е започнало всичко.

Накратко - Бай Георги е купил малкия имот в Капана преди около 60 години и впоследствие неговият внук го наследява и така запазва традициите на занаята до ден днешен.  Погледнах снимките отново, погледнах сегашния вид на ателието, промяна почти нямаше. Времето в тази работилница за ключове явно беше спряло. Това си личеше и от автентичния вид на инструментите, с които борави Христо.  Друго нещо, на кото се спират очите ви, са няколкото стари, нефункциониращи часовници, показващи 5 часа. „Едно време, каквото работиш, работиш, като чуеш камбаната в 5 часа, буташ кепенците. Та, затова съм ги нагласил така, да ми напомнят”, разясни ключарят.

Освен занаята Христо и научава от Бай Георги, че винаги трябва да помагаш на хората. „Понякога аз не мога да свършва работа на хората, но не ги отпращам, насочвам ги където могат да им помогнат. Не разбирам хората, които не помагат.”

Атрактивната дестинация на дюкянчето на нашия ключар, разбира се, е апетитна хапка за местните бизнесмени и предприемачи, но Христо отказва да се откаже от занята си и да превърне работилницата на дядо му в павилион за цигари и алкохол или в сергия за пица на парче.

"Не продавам нищо от огромната ми колекция. Всичко е подарък от някой. Не са ценни като стойност, но за мен имат огромна такава. Хората ми носят. Каквото са ми подарили, съм го изложил."

Истината е, че все по-малко места са запазили своята автентичност. А в случая с Христо, той не само е запазил в капсула на времето вида на ателието си, ами и нрава на хората отпреди. Защото колко хора в днешно време ще ви кажат „Докато не си изцапам ръцете, хлябът не ми е сладък!” ?