“Чистосърдечно давам възможност за нови “анализи”, “препоръки”, “тълкувания” и изяви по повод тази снимка иначе, просто протокол на Белия дом”, написа под своя нова ( стара) снимка с американското президентско семейство ядосаният ( ако не лично от моя милост, то от такива като мен) наш премиер Бойко Борисов.

Благодаря, че дава възможност. Ще се възползвам от благоволението на бащицата. Той обича да се възмущава, че го смятат за цензор. Смята в същото време, че има право да запушва усти като настоява да има последната дума дори в безнадеждни за неговата автореклама ситуации. Рие като вола, на чието широк гръб пада изринатото.

Протоколната снимка не само не е контрапункт на онази, в която той подмазвачески се промъква и успява за секунди да се снима как се здрависва с изненадания Тръмп в ООН, но контрастно потвърждава фотофакта: едно е да те поканят да се снимаш, друго е да се натискаш за снимка в неадекватна поза и то след предварително разгласено твърдение на твоя обслужващ медиен персонал, че ти предстои среща и разговори с Тръмп. 

Намислил си да му се поклониш на всяка цена. Той не знае, но ти предварително си го планирал да го изненадаш.Така излиза. Пък ако ще и два пъти да те пъдят от протокола.

Никой не е изразявал съмнение, че на Борисов му липса в колекцията снимка с Тръмп. Опитът му да замаже гафа, да избие клин като вклини протоколна снимка, е удвояване на гафа. Като в онзи стар софийски виц за пътника в трамвая, който започнал да търка с наплюнчен пръст по прозореца, за да предизвика звук с надеждата, че ще замаже впечатлението миризмата от нещо друго, което е направил. Но само още повече привлякъл вниманието към себе си и се издал.

Борисов отказва да разбере логиката на спора. Защото е болен от приложима само спрямо неговата малка България грандомания в същото време, когато заявява, че е прекалено малък, за да коментира речта на Тръмп. Това подмазваческо спрямо Тръмп изявление не предизвиква никаква болезнена национална реакция не само сред интервюиращите го медийни пратеници в Ню Йорк, но дори сред националистическите му клакьори в редиците на коалиционните му партньори, нито в рамките на т.н. социалистическа опозиция, която иначе няма проблем да го го аплодира за делегираното от него нареждане депутатите му в Страсбург да подкрепят Орбан в цялото му антиевропейско “величие”, угодно на Путин. 

Да не падаш по гръб е ценно качество на тепиха. Но в политиката неговата самоцелност се превръща в нещо, което се нарича “тъп, но упорит”  и рано или късно се наказва с отстраняване. Може и с хвърляне на кърпата по средата на мача от страна на самонадеяния състезател, решил, че за него не важат правилата.

“Тъп, но упорит ли”? Не искам да обиждам нашия шампион по спечелени избори, нито неговите избиратели. Но че упорито отказва да разбере какво не е наред в поведението му, не го прави умен. Меко казано. 

Правейки се на барон Мюнхаузен, Борисов се опитва да се извади от блатото. Но нито е смешно, нито е възможно да се изтегли за косите.

Share on Facebook