Когато вечерта преполови и звезди заблещукат по студеното небе, моята приятелка Луната – моята спътница в живота на творбата, ми показва своето присъствие и ми навява хубави мисли. Сякаш иска да ми каже и напомни, че е време да облека своята нощница, да си приготвя леглото, да загася лампата, за да започнем нашия мъдър разговор. Помисли си, човече, само колко стара е тя, колко човешки съдби е научила и колко знания е натрупала и ще разбереш, че не си измислям като казвам, че водим диалог. Да, тя не може да говори, няма как да ти обясни с някакви нейни движения, но тя е видяла безброй много неща, които ние дори и не сме помисляли, че съществуват. Тя е окото, което и денем и нощем вижда, следи и проучва. Тя е не само спътник на нашата красива Земя, но и е поела грижата да наблюдава какво става тук, долу, и какво ние правим със своите животи. Достатъчно е само, тя да знае всичко това. Достатъчно е да я попиташ за нейния живот и ще научиш хиляди неща, стига да знаеш по какъв начин да я попиташ и как.
Почувствай сърцето и усетиш ли го оттам нататък всичко ще се случва от само себе си. „Ха, че Луната няма как да има сърце!“- ще кажеш ти, но няма да си прав, защото тя има, има едно огромно безкрайно и дълбоко сърце. То се нарича Сърцето на Вселената. Защото всички сме част от нея. И не само тя, ами и всяка малка вещ, прашинка дори имат сърце, но не такова пълно с кръв, а сърце на душата. Всяка вещ си има душа и всяка душа си има сърце. Научиш ли се да чувстваш и усещаш, ще се научиш и да разбираш какво ти говорят те. Така аз чувствам сърцето на моята Луна, която ми казва толкова много неща. Ние сме толкова близки приятелки, че тя ми е като сестра. И всяка вечер ми пожелава „Лека нощ!“, топлейки ме нежно чрез приглушената си светлина, която се отразява по кожата ми и по нощницата на цветя. И аз й отвръщам със същото, като й махвам през прозореца с ръка, а тя стои там, горе на небето, неподвижно и просто се усмихва…
