Тази вечер изпратих едно от най-невзрачните Световни и Европейски от първия ми спомен от голям форум, датиращ от далечната 1988-ма. Големите първенства ме приветстваха с “добре дошъл” с феноменалното (в истинския смисъл на изтърканото от неправилна употреба определение) воле на Марко ван Бастен... а легендарният Мондиал на Диего 86’ е бил толкова пресен, че се говореше навсякъде за неговите подвизи... Та така влязох аз във футбола - с високо вдигната летва, която с годините не пускаха по-долу Гулит, Матеус, Линекер, Газа, Роберто Баджо, Уодъл, Ицо Кучето (разбира се), Бала, Ромарио, Бебето, Зизу, Феномена, Кристиано, Меси и още куп футболни величия...

Летвата силно се разклати на Евро 2004, след това само Испания и Германия успяха леко да я повдигнат, но днес вече е твърдо надолу.

Световен шампион стана един от фаворитите, който обаче едва ли ще бъде запомнен с нещо повече от няколкото пробива на Мбапе, дузпите на Гризман, яловия таран и мултинационалността си.

България обаче се прехласна по финалиста, който притежава колцина големи играчи, малко повече големи сърца и... нищо повече. Май повече исках симпатичната Хърватия да вдигне трофея, но всъщност съм доволен, че новият планетарен шампион не е отбор, който не успя да бие три посредствени противника в елиминациите в рамките на 90 минути. Много тичане, много характер, много продължения и още повече дузпи. И толкова. Недостатъчно за Световна титла. Според мен.

И най-важният ми извод от Световното - в милата ми родина все така продължаваме повече да мразим, отколкото да обичаме. В купищата подигравки прозираше много комплекс, много наивност, жестока некомпетентност и тотална липса на уважение. Потресаващо ниско сме... Тъжно ниско... не само във фуболната фенщина!

От взаимното уважение започва всичко. Мисля, че вероятността да го видя сред нас докато съм жив е точно толкова голяма, колкото да видим гол, като на Бастен от 88-ма...

Митко Лишев