Една фотосесия, публикувана на фейсбук страницата на руското посолство в София по повод руски празник и препубликувана в Клуб Z , ме връща към основната отличителна черта на българската специфика сред бившите съветски колонии в Европа. Това е сляпото русофилство, което не търпи осмисляне на стари и нови факти. 

НА СНИМКИТЕ: Представителният оркестърът на българската полиция свири в двора на руското посолство. Някои от скъпите гости по-долу:  вицепрезидентът Илияна Йотова; съпредседателстващият ( заедно с Антон Кутев от БСП) от страна на ГЕРБ групата за приятелство с Русия в НС Красимир Велчев и бившият монарх Симеон Сакскобургготски

 

Доколкото може да се види от гордо показаните снимки, сред множеството поканени български гости няма нито един “русофоб”. Това е правило за руско-българската симбиоза, която не допуска различното мнение за себе си дори и от едното лицемерие да си мери демократичността със Запада.

В западните посолства, чиито приеми, коктейли, вечери и закуски съм посещавал  десетки пъти, винаги е пълно с едни другари и другарки, които биха удавили в съответните чаши шампанско своите домакини, ако можеха. За родените, раслите, възпитаните в духа на плурализма западни общества общуването с противника е задължение, породено от принципа на конкуренцията на идеите и на сблъсъка на мненията.

Дори в най-тесен формат това правило се спазва стриктно от западната дипломация. Пример? 

На информативна работна закуска с френския министър по европейските въпроси, която се състоя ден преди традиционната закуска с бивши български дисиденти от времето на комунизма, бях поканен преди няколко години в компанията на само още трима българи. Един от тях беше журналистът Иво Христов, днешният русофилски гуру ( още от времето на предизборната му кампания) на президента Румен Радев.

Моя милост, който се придържа към принципа  да не си сменя позицията в зависимост от аудиторитя и да пише дори в личната си електронна кореспонденция така, че тя да може да бъде публикувана без срам и страх от компрометиране, си каза отново всичко, което мисли . Иво Христов си смени боята от яд, но не посмя да ми опонира. Зер не е прилично да си каже каквото мисли пред знатната френска дипломация, която го е уважила. Наложи му се изтърпи констатацията ми, че едва ли има бивша френска колония, която да има дисбаланс с Франция в търговията в съотношение 1 : 10 , какъвто е случаят на България с Русия – нещо, което накара министъра да се замисли, без обаче да намери пример, който да ме опровергае.  

Нищо подобно не може да се случи при руснаците и русофилите. Те са си самодостатъчни. За московците най-важното е “да ги уважаваш”, за да те припознаят за събеседник. Ако ги критикваш, значи си враг. Ето защо могат да поканят “десен” политик, като съпредседателя на групата за дружба с Русия в парламента, като гербаджията Красимир Велчев, но само защото си пада по всичко руско ( вкл. и по събора край Копринка). Щом е русофил – може. И дори трябва.

Банкерът Атанас Буров, антикомунист по убеждение, е бил знаменит със своето русофилство и ъвъпреки антикомунизма си е бил любим гост на съветското посолство в София. Съпоставяйки факти и интервюта от онова време, написах в книгата си “Течна дружба”, че най-вероятно тъкмо той внушава на премиера Константин Муравиев да покани в края на август 1944 г. неизвестния на широката публика командир на дивизия в Македония генерал Иван Маринов за министър на отбраната. Защото е искал да умилостиви Сталин с уважителен жест към зетя на комунистическия лидер Георги Киров.

Русофилството на Буров изиграва пагубна роля за България. Иван Маринов препъва решението на правителството за обявяване война на Германия с цели три дни ( уж от страх от германски репресии срещу българската войска в Македония), достатъчни за концентрираната на Дунава Червена армия да получи заповед за нахлуване и окупация на България под предлог, че царството не е обявило тази война. 

Не знаем също със сигурност дали външният министър Буров е бил и човекът, убедил премиера Муравиев да нареди на българската армия да не оказва съпротива на нашествениците. Но Буров със сигурност е бил “силният човек” в това правителство и е твърде вероятно неговото русофилство да е продиктувало това решение. Което не му спестява “народния съд” и репликата към комунистите, когато го отвеждат с белезници към затвора  : “трябваше да оставя Багрянов да се разправи с вас, сега щяхте да сте 2 метра под земята”. 

Късно се е усетил Буров. Русофилството не прощава никому, но най-вече на България. Друг пример за разликата между българските комунинсти и онези, които не са били заразени с русофилство?

Когато Сталин и Хитлер се прегръщат през агуст 1939 г. ( и с това дава пример на България година и половина по-късно да се съюзи с германия също) хиляди френски ( и не само френски) купинисти напускат партията. Тя е направо разбита и не може да се съвземе за съпротива срещу германските окупатори дълго сед френския разгром през юни 1940 г.  Нищо подобно не се случва с българските комунисти. Не и в мащаб, близък до френския пример. Защото българските другари на Сталин са в симбиоза с русофилството си и за тях решенията на Москва са свещени. Видяхме го и от безропотния начин, по който възприеха нареденото от Москва премахване на Тодор Живков.

Изводът, който се натрапва от историята и от днешното поредно нагаждане на русофилите към руския див капитализъм, е че русофилството наистина е форма на суеверие в България, употребявано за целите на руската антибългарска политика, както е отбелязал още през 1906 г. създадетелят на българския социализъм Димитър Благоев ( и го повтаря в голяма реч пред Народното събрание през 1914 г.).

На Кремъл българското русофилство му е нужно като “ слънцето и въздуха” за всяка кремълско същество. И съответно се грижи за този въздух ( под налягане) и любовта към президента – слънце да не помръква. Ходещите русофилски слънчогледи това и чакат. 

Share on Facebook