Има само един аналог в нашата история с днешната кулминация на българското председателство на ЕС, в рамките на която София е домакин на лидерите на съюза и на отделните държави, заедно с лидерите на страните от неинтегрираната в него част от балканските ни съседи. На същото място, построено ударно за целта и наречено тогава Людмила Живкова, в София се изсипаха през 1982 г. делегации и вождове на всевъзможни компартии, техни соцварианти, движения и прочее кандидати да гостуват на гостоприемната ни ридина ( за наша сметка) по случай 100 години от раждането на Георги Димитров, “вожд и учител на българския народ и видеен деец на международното комунистичско движение”. 

 

 

 

Далеч съм от мисълта да слагам знак на равенство между двата случая, както и между държавно-партийното прахосничество от онова време, когато идеологията командваше не само икономиката, но и здравия разум изобщо. В днешно време на власт е н.в. величество интересът и ние наистина имаме интерес да бъдем поне за миг важни партньори на най-развитите държави в Европа, за да се срещнат с най-изоставащите съседи по – континент. 

За да си дадем сметка от какви абсурди сме се отървали, не е лошо да си спомним за онова грандоманско българско домакинство на другари и другарки от много континенти, приласкани с многогомилионни разходи за тяхното транспортиране, изхранване, настаняване и забавляване с надеждата да ги възхитим с постиженията на развития ни социализъм. 

 

 

Както мнозина други колеги от БТА и подобни ведомства, в които работата изискваше владеене на чужди езици, бяхме мобилизирани почти във военния смисъл на думата да придружаваме безбройните гости и да им превеждаме мъдрите мисли на простоватите ни партийни лидери по темата за неоценимия принос на др. Георги Димитров за развитието на международното работническо движение, комунизма и дружбата между народите. На моя милост се падна тежката задача да си говоря на арабски с другари от Йемен – бедни като църковни мишки, не като някои други арабски другари, които извън официалната програма обикаляха недостъпни за българското простолюдие тогавашни нощни заведения, в които разплащането ставаше в западна валута. 

В най-добрите традиции на параноичния тоталитаризъм делегациите се радваха на някаква йерархична подредба по тяхната важност. Не всички бяха канени на всички събития. Когато работата опря до лична среща с др. Тодор Живков, на придружаващите преводачи беше подшушнато под секрет къде и кога да доведат своите питомци. Великата чест беше оказана и на моите йеменци, вероятно като много важна бойна единица от общия фронт срещу империализма в най-затънтенния край на Арабския полуостров, където на практика прогресивните сили от нашия приятелски юг водеха война срещу реакционото правителство на Севера, базирано в Сана.

 

 

 

Покрай тази случайност зърнах за пръв и последен път от близо нашия непрежалим ( за баш европееца Борисов например) Пръв партиен и държавен ръководител Тодор Живков. За целта ни доведоха конспиративно в южната зала ( номер не помня кой) и ни затвориха там да чакаме, подредени надлежно на маси с плюшени покривки. Жегата се покачваше с всяка секунда, за коото допринасяха и постоянно включените прожектори в и без това ослепително осветяваната от слънцето  клетка от алумний и стъкло.

Протоколът при особено важни срещи като тази, явно е смятал за особен шик, пред гостите да има сервирани кристални чаши с коняк. В зверската пещ това изглеждаше като подигравка с нормалността, но пък с какво да се чукнат другарите и другарките, когато др. Живков вдигне наздравица?

Времето напредваше мъчително бавно, минутите се нижеха, напрежението растеше. Някои делегати, зачервени като партийното знаме, видимо негодуваха и дори започна да се чува ропот. Моя милост, нагласен с вълнения си сватбен костюм в керемиден цвят ( единствен, какво да се прави), не правеше изключение от общото усещане да бъдем раци в тази тенджера. Поне една жена припадна ( не знам дали беше преводочка или репортерка, но беше българка). Това не можеше да бъде скрито, защото просто се строполи на пода.

Най-накрая самият Той се появи и прие аплодисментите на облекчение сред подложениете на принудителната сауна жертви на тази приумица. Колко бяха припадналите, така и не разбрах. Което не знам, не знам.

И какво мислите каза вождът – слънце по адрес Г. Димитров, автора на великата глупост за дружбата с СССР, необходима като“слънцето и въздуха” за нас? Ако някога сте се питали изобщо какво ли се обсъжда на такива места от такива хора, нека да ви информирам: “ Добре дошли…радвам се да…да живее дружбата между народите…да пием за… “ и довиждане. Толкоз. “Ефективност и качество, качество и ефективност”, както се казваше в онзи вездесъщ транспарант, отразяващ мърдостта лично  на др. Живков. 

Е, после имаше ядене на печено прасе, сервирано с лимочне в зурлата  в резиденцията в Бояна, както и нова конспиративна среща – вече с цяла група другари от Политбюро в отделна зала за избрани гости. Този път се разбунтувах и заявих на моите йеменски питомци да се оправят вътре сами. Ако щете вярвайте, но предадох доверието на партийното и държавното ръководство, което ми беше гласувано като преводач на глупостите им. 

Истинският ми бунт обаче се състоя на една софра в японския хотел, както наричахме “Ню Отани”. Бяха събрали на едма маса заедно делегации от двете части на Йемен – партизани от Севера и управляващи техни другари от Юга, да похапнат в най-добрия за времето си хотел в столицата ( а вероятно и в страната). Да ги впечатлим, демек. Северняците си имаха преводачка, едно младо момиче, което някакъв деец от ОФ, прикрепен към нас да обядва с гостите, нападна просташки с думите “ не си дошла тук да ядеш, бе”. Момичето си беше позволило да опита от сервираната пред нея храна, но буквално се задави и млъкна. Заби, както се казва на днешен компютърен език.

Наложи се да поема превода на двете делегации до момента, в който същият простак се обърна към мен с ново заяждане, защото съм се бил усмихнал. “ Не се смей, бе, шопе”, подвикна ми той. Кипна ми. Спрях да превеждам и се обрнах към него със следното предупрежние: още една такава реплика и я превеждам така, сякаш се отнася до арабите.

Въпросният замръзна и измърмори нещо от рода на “чакай бе, ти чие момче беше”. Светкавично бях задействал защитната му система, според която такъв род съпротива е възможна само от страна на човек, който е близък с някой важен човек от ранг, по-висок от неговия. 

Цялата тази грандиозна манифестация на социалистическтата ни грандоманщина, ненавиждана от хората заради мерките за сигурност, основателните предположения за огромните харчове и досадното натрапване на Георги Димитров с помпозните “мероприятия” за хилядите хрантутници на държавата ни, все пак приключи като всяко чудо: за три дни. Дойде време да си поискам хонорара за превода. Оказа се, че плащането става в касата на ОФ на бул. “Витоша” .

В скоби казано:  там пък малко преди това се наложи да превеждам на члена на политбюро др. Пенчо Кубадински на среща с отделен делегат, явно йеменски негов аналог. Едва настанил се след ръкостисканията в мекото кожено кресло на затъмнения като в нощен бар началнически кабинет, Кубадински захърка на средата на изречението на госта. Видях се в чудо как да го събудя. Реших просто да млъкна и това подейства. Хъркащият като глиган ловец номер едно на републиката се сепна и вдигна със заучен автоматизъм кристалната чаша с коняка ( голям любител бил, казват – искал си коняка и в най-ранните часове на ВИПа на летишето в 5 сутринта, сподели веднъж една стюардеса). На следващия ден в органа на ОФ се появи дописка, в която се изреждаха темите за сътрудничеството между нашите социалистически родини, които били обсъдени от др. Кубадински, който не каза всъщност нищо повече от “добър ден и хайде наздраве за…”.

Посещавайки централата на ОФ с цел законно обогатяване с тлъст хононар ( нещо от рода на стотина лева и отгоре) се срещнах с моя познайник, който се беше държал свински на онзи обяд в японския. И какво мислите направи? Дали ми извъртя един шамар като на пикльо, който си е позволил да му противоречи и да го излага пред чужденците? Точно обратното. “Ей, огън момче си”, произнесе се той на висок глас в коридора с надежда повечко другари да го чуят. Явно трайно му бях внушил, че съм момче на някоя важна клечка, на което е по-добре да се подмазва.

Пояснявам: не се подмазвам с този текст никому и днес. Само показвам какъв късмет имаме все пак да бъдем в наши дни домакини на една несравнимо по-цивилизована компания от чужди гости, макар някои наши държавни ръководители да не се различават съществено по манталитета си от описаните по-горе другари. 

Нали искахте веднъж и аз да напиша нещо положително, а не само да критикувам? Ето ви я положитебната ми статия във връзка с епохалното международно събитие, на което България е домакин.

Парадоксално на пръв поглед, но профанското възклицание “да живее международното положение” , с което навремето иронизирахме помежду си тъпоумните идеологически изблици, този път си идва на мястото. Ако не беше “международното положение”  нямаше да посрещаме гости от цяла Европа. Тъкмо по международни съображение ни приеха в това семейство. Поканиха ни, за да не правим бели в предверието на Общия европейски дом, какъвто Горбачов, нашият освободител от Живков, имаше желание да гради, но осъмна в обичайната руска килия на враждебното самозатваряне. За наше щастие, ние се измъкнахме от нея в последния момент.

Share on Facebook
Unknown
Unknown
images
images
images-1
images-1