Писателят Калин Терзийски написа доста странна статия в памет на Стивън Хокинг. словата си той "изля" на личната си страница във фейсбук.
Ето цялата публикация на Терзийски (публикуваме думите му без редакторска намеса):
ВЕЛИКИЯТ ЧОВЕШКИ ДУХ
Почина Стивън Хокинг!
Господ да даде мир и спокойствие на душата му!
Глупости говоря! – та би ли искал тоя неспокоен дух, тая вечно неспокойна душа едно вечно спокойствие?
Ще започна тогава така: Почина Стивън Хокинг! Те с Бог ще има доста да си поговорят! Доста много! Най-вероятно – вечно. Единият ще пита, другият ще отговаря. И обратното.
Знае ли Господ всичко за нас и за това, което мислим?
Стивън Хокинг от млад боледуваше от латерална амиотрофична склероза. По мое време, докато учех медицина, заболяването се смяташе за смъртоносно, носещо смърт за няколко години. Наричаше се ЛАС. Сега се нарича АЛС (как обичаме да разместваме буквички, за да си мислим, че създаваме нови неща!). И като че ли именно Стивън Хокинг доказа, че не е чак толкова задължително смъртоносно.
Ще говоря за това: Тая болка не е за умиране (Йоан XI.4). И все пак божем Лазар умря; и понеже учениците Му не го разбраха, когато сетне Христос добави: „Лазар, нашият приятел, е заспал; но аз отивам да го събудя от съня” (XI.11), Той им рече направо „Лазар е мъртъв”. Та ето, Лазар е мъртъв, а пък тая болка божем не била за умиране!
Това са встъпителните думи от чудната книжка на Сьорен Киркегор „Болка за умиране”, тая майчица на екзистенциализма, оплодена от тоя странен татко на екзистенциализма. Сьорен.
Божем – не била тая болка за умиране.
Смъртта, видите ли, не била болка за умиране!
Та нима ние, сегашните молски консуматори, не мислим за смъртта единствено и само с ужас? Като за най-голямата болка за умиране и край на всичко, и немислим ужас? Толкова голям, че чак за него не бива да се мисли...и само на децата може да се показва - в екшъните в големи количества - та като се вдетини образът и, като се направи Смъртта в нещо като „смъртичка”, нещо като екшън майтап – да можем да я преглъщаме някак си. На майтап.
Не сме ли в плен на ужаса си от смъртта в сегашното време - изключващо напълно смъртта от сметката, оглупяващо хората по един много коварен и дълбок начин?! Защото тоя, който не мисли и не иска да мисли за смъртта, и не знае нищо за нея...и не е помислил какво става след нея...и няма никаква система от отговори за нея...и не знае даже на децата си как да обясни какво е това нещо – Смъртта – той не е ли дълбоко и трагично оглупен?
Стивън Хокинг умря. Ама това божем не било болка за умиране!
Така поне разправя Киркегор. И Христос преди него.
Защото само отчаянието е болка за умиране. А не смъртта. Смъртта, разправят разни умни хора като тия двамата по-горе, била детска шега и никаква болка за умиране не била, стига да си мъдър човек. И човек неотчаян.
Кой е мъдър сега? Човечеството, естествено, сега е толкова огромно и нееднородно и атомизирано, че въобще и не може да се говори за човечество. Може би ислямистките хора-бомби не смятат смъртта за нещо като болка за умиране. Но мъдри ли са те? Не мисля.
Стивън Хокинг умря. Оле!
Когато Лорка умрял, така казал Салвадор Дали: Лорка умря, оле!
За да покажа, че целият свят е невероятно и прекрасно свързан с безброй невидими, но силни връзки, ще разкажа така: Преди години Рангел Вълчанов ми разказа, че възгласът оле идвал от мюсюлманите, завладели Андалус. Когато душата на принесеното в жертва животно тръгвала към небето, те извиквали името на бога: Аллах! (но испанците – ибери и вестготи - го чували като Олле).
За централноамериканските индианци смъртта е повод за празници. Всъщност – това може да е повече легенда, отколкото истина. Не мога да си представя хора, които се радват на смъртта.
Монтен казва в своите Опити: ...мога да изброя множество примери за силен стремеж към живота, но ако се опитам да изброявам примерите за стремежа към смъртта – няма да ми стигнат години.
Човекът е твърде странно създание – и това му е хубавото. Така животът е интересен и става за живеене. И за описване. Но интересно – спрямо какво е странен и интересен човекът?
Стивън Хокинг умря. Бог, струва ми се, отдавна му е простил.
А има ли за какво да прощава Бог на нас, малките същества? Не е ли прекалено горделива мисълта, че Големият Бог, Бог, който е създал и Монт Еверест и Марианската падина – смята дребните ни смешки, които ние сами наричаме с надутото име Грехове...наистина за грехове? Ха - все едно деца си мислят, че като са бъркали в буркана със сладко – и възрастните наистина страшно им се ядосват за това! Нека помислим - по повод Стивън – повече грехове ли може да натрупа един човек, скован от ЛАС в количката си и вързан за компютъра си – от един цъфтящ и бъкащ от сила, хормони и бесни желания млад самец или самка? Просто да помислим.
Ако Декарт беше наоколо (а той най-вероятно Е), щеше да се зарадва на това, че Стивън идва при него – в света на сенките. Представете си – живите могат да общуват само помежду си. Но душите могат – след като се отърват от телата - да бъдат навсякъде и да общуват с всички и всичко. Не че съм сигурен в това, но защо пък да не си го представим? Та Декарт щеше да се зарадва, че ще приеме в компанията си и Стивън Хокинг, за да могат заедно да вдигнат тост, изричайки „Мисля, следователно съществувам!”. Тия думи, освен дълбоко философския си смисъл, който си е за философите, има и обикновен, човешки смисъл: Да мислиш, това означава да живееш наистина пълноценно, човешки, смислено и даже – красиво.
Кой сега прави така? Щях да кажа – „кой сега мисли така” – ама няма да кажа.
Във време, в което всички, всички хора се оплакват от всичко... и някак извънредно трудно намират мотиви да живеят и да правят каквото и да било – един човек, лишен от почти всички неща, които Бог е дал на човека – и силно тяло, и весели сетива за наслада – та един такъв човек показваше непрекъснато и то цели 76 години, че каквото и да ти е отнето – остава ти всичко останало! И смисъл има – защото ти сам го създаваш, и причини да се живее има – защото ти сам ги създаваш! И радост има и тя е най-вече – това, което те прави човек. Мисленето.
Киркегор би допълнил: И в способността да си отчаян, но въпреки че можеш да бъдеш отчаян, което те отличава от животното – ти да не бъдеш отчаян!
Стивън Хокинг умря и всички останали останаха живи.
Докато един ден и те не умрат. Всичко, що се е родило – умира. Но аз казвам: Докато хората не измислят нещо, което да прави живота неотчаян – и то въпреки смъртта – дотогава Смъртта винаги ще е болка за умиране.
Стивън Хокинг ги умееше тия работи. Не знам дали го е било страх или дали е бил депресиран. Но какво са страхът и депресията, ако не истински наслади, истински ярки сигнали че сме живи и че животът продължава; просто малки и полезни части от живота, съвсем подобни и на смеха и на удоволствието?! Пълнежи на живота. Да пием за тях. Аз – чай на плодова основа. За вас – не знам.
Стивън Хокинг умря. Той беше и е хубав човек. Заради това, че показваше, че има защо да се живее. Заради това, че като имаш тоя хубав съд – живота – винаги можеш да го напълниш със съдържоание и това съдържание да е много вълнуващо за тебе и за другите. А вероятно и за Господ. Затова Стивън ще пита Господа: Интересно ли ти е с какво пълнят живота си хората?
А как ще му отговори Господ аз не знам.
Ето цялата публикация на Терзийски (публикуваме думите му без редакторска намеса):
ВЕЛИКИЯТ ЧОВЕШКИ ДУХ
Почина Стивън Хокинг!
Господ да даде мир и спокойствие на душата му!
Глупости говоря! – та би ли искал тоя неспокоен дух, тая вечно неспокойна душа едно вечно спокойствие?
Ще започна тогава така: Почина Стивън Хокинг! Те с Бог ще има доста да си поговорят! Доста много! Най-вероятно – вечно. Единият ще пита, другият ще отговаря. И обратното.
Знае ли Господ всичко за нас и за това, което мислим?
Стивън Хокинг от млад боледуваше от латерална амиотрофична склероза. По мое време, докато учех медицина, заболяването се смяташе за смъртоносно, носещо смърт за няколко години. Наричаше се ЛАС. Сега се нарича АЛС (как обичаме да разместваме буквички, за да си мислим, че създаваме нови неща!). И като че ли именно Стивън Хокинг доказа, че не е чак толкова задължително смъртоносно.
Ще говоря за това: Тая болка не е за умиране (Йоан XI.4). И все пак божем Лазар умря; и понеже учениците Му не го разбраха, когато сетне Христос добави: „Лазар, нашият приятел, е заспал; но аз отивам да го събудя от съня” (XI.11), Той им рече направо „Лазар е мъртъв”. Та ето, Лазар е мъртъв, а пък тая болка божем не била за умиране!
Това са встъпителните думи от чудната книжка на Сьорен Киркегор „Болка за умиране”, тая майчица на екзистенциализма, оплодена от тоя странен татко на екзистенциализма. Сьорен.
Божем – не била тая болка за умиране.
Смъртта, видите ли, не била болка за умиране!
Та нима ние, сегашните молски консуматори, не мислим за смъртта единствено и само с ужас? Като за най-голямата болка за умиране и край на всичко, и немислим ужас? Толкова голям, че чак за него не бива да се мисли...и само на децата може да се показва - в екшъните в големи количества - та като се вдетини образът и, като се направи Смъртта в нещо като „смъртичка”, нещо като екшън майтап – да можем да я преглъщаме някак си. На майтап.
Не сме ли в плен на ужаса си от смъртта в сегашното време - изключващо напълно смъртта от сметката, оглупяващо хората по един много коварен и дълбок начин?! Защото тоя, който не мисли и не иска да мисли за смъртта, и не знае нищо за нея...и не е помислил какво става след нея...и няма никаква система от отговори за нея...и не знае даже на децата си как да обясни какво е това нещо – Смъртта – той не е ли дълбоко и трагично оглупен?
Стивън Хокинг умря. Ама това божем не било болка за умиране!
Така поне разправя Киркегор. И Христос преди него.
Защото само отчаянието е болка за умиране. А не смъртта. Смъртта, разправят разни умни хора като тия двамата по-горе, била детска шега и никаква болка за умиране не била, стига да си мъдър човек. И човек неотчаян.
Кой е мъдър сега? Човечеството, естествено, сега е толкова огромно и нееднородно и атомизирано, че въобще и не може да се говори за човечество. Може би ислямистките хора-бомби не смятат смъртта за нещо като болка за умиране. Но мъдри ли са те? Не мисля.
Стивън Хокинг умря. Оле!
Когато Лорка умрял, така казал Салвадор Дали: Лорка умря, оле!
За да покажа, че целият свят е невероятно и прекрасно свързан с безброй невидими, но силни връзки, ще разкажа така: Преди години Рангел Вълчанов ми разказа, че възгласът оле идвал от мюсюлманите, завладели Андалус. Когато душата на принесеното в жертва животно тръгвала към небето, те извиквали името на бога: Аллах! (но испанците – ибери и вестготи - го чували като Олле).
За централноамериканските индианци смъртта е повод за празници. Всъщност – това може да е повече легенда, отколкото истина. Не мога да си представя хора, които се радват на смъртта.
Монтен казва в своите Опити: ...мога да изброя множество примери за силен стремеж към живота, но ако се опитам да изброявам примерите за стремежа към смъртта – няма да ми стигнат години.
Човекът е твърде странно създание – и това му е хубавото. Така животът е интересен и става за живеене. И за описване. Но интересно – спрямо какво е странен и интересен човекът?
Стивън Хокинг умря. Бог, струва ми се, отдавна му е простил.
А има ли за какво да прощава Бог на нас, малките същества? Не е ли прекалено горделива мисълта, че Големият Бог, Бог, който е създал и Монт Еверест и Марианската падина – смята дребните ни смешки, които ние сами наричаме с надутото име Грехове...наистина за грехове? Ха - все едно деца си мислят, че като са бъркали в буркана със сладко – и възрастните наистина страшно им се ядосват за това! Нека помислим - по повод Стивън – повече грехове ли може да натрупа един човек, скован от ЛАС в количката си и вързан за компютъра си – от един цъфтящ и бъкащ от сила, хормони и бесни желания млад самец или самка? Просто да помислим.
Ако Декарт беше наоколо (а той най-вероятно Е), щеше да се зарадва на това, че Стивън идва при него – в света на сенките. Представете си – живите могат да общуват само помежду си. Но душите могат – след като се отърват от телата - да бъдат навсякъде и да общуват с всички и всичко. Не че съм сигурен в това, но защо пък да не си го представим? Та Декарт щеше да се зарадва, че ще приеме в компанията си и Стивън Хокинг, за да могат заедно да вдигнат тост, изричайки „Мисля, следователно съществувам!”. Тия думи, освен дълбоко философския си смисъл, който си е за философите, има и обикновен, човешки смисъл: Да мислиш, това означава да живееш наистина пълноценно, човешки, смислено и даже – красиво.
Кой сега прави така? Щях да кажа – „кой сега мисли така” – ама няма да кажа.
Във време, в което всички, всички хора се оплакват от всичко... и някак извънредно трудно намират мотиви да живеят и да правят каквото и да било – един човек, лишен от почти всички неща, които Бог е дал на човека – и силно тяло, и весели сетива за наслада – та един такъв човек показваше непрекъснато и то цели 76 години, че каквото и да ти е отнето – остава ти всичко останало! И смисъл има – защото ти сам го създаваш, и причини да се живее има – защото ти сам ги създаваш! И радост има и тя е най-вече – това, което те прави човек. Мисленето.
Киркегор би допълнил: И в способността да си отчаян, но въпреки че можеш да бъдеш отчаян, което те отличава от животното – ти да не бъдеш отчаян!
Стивън Хокинг умря и всички останали останаха живи.
Докато един ден и те не умрат. Всичко, що се е родило – умира. Но аз казвам: Докато хората не измислят нещо, което да прави живота неотчаян – и то въпреки смъртта – дотогава Смъртта винаги ще е болка за умиране.
Стивън Хокинг ги умееше тия работи. Не знам дали го е било страх или дали е бил депресиран. Но какво са страхът и депресията, ако не истински наслади, истински ярки сигнали че сме живи и че животът продължава; просто малки и полезни части от живота, съвсем подобни и на смеха и на удоволствието?! Пълнежи на живота. Да пием за тях. Аз – чай на плодова основа. За вас – не знам.
Стивън Хокинг умря. Той беше и е хубав човек. Заради това, че показваше, че има защо да се живее. Заради това, че като имаш тоя хубав съд – живота – винаги можеш да го напълниш със съдържоание и това съдържание да е много вълнуващо за тебе и за другите. А вероятно и за Господ. Затова Стивън ще пита Господа: Интересно ли ти е с какво пълнят живота си хората?
А как ще му отговори Господ аз не знам.
