България е в първата тройка на системно заразяваните от векове с русофилщина „периферни” на руско-съветската империя държави, заедно с Грузия и Украйна, които обаче се освободиха от тази болест с помощта на Путин и военната му агресия срещу тях. В България същото може да стане само по един начин: като се покаже на разболяваните от руската пропаганда потомци на поколения българи истината за „освобождението”.
Най-ясният белег за руската злонамерена политика спрямо българската свобода е отношението на Русия към Апостола на свободата, обесен на практика по руска заръка с ръката на руския Пилат Понтийски граф Игнатиев.
Самият факт, че тази теза вбесява русофилите в България, по уникален начин работи като косвено, но ярко доказателство за факта, че русофилщината им стига дотам да бранят Русия и нейния имперски авторитет от заветите на Дякона. Ужасява ги мисълта, че българите могат да научат истината, крита и изопачавана по същия начин, както десетилетия наред беше крита истината за преобръщането на Иван Вазов от некоронован водач на българското русофилство в негов отявлен враг след Междусъюзническата война ( 1913 г.) до степен, че по тази причина подкрепя преименуването на катедралата „Александър Невски” в „Св.св. Кирил и Методий” след като междувременно написва в стихотворението си „На руските войни”, че те ни носят ново ИГО с агресията си срещу България през 1916 г.
Бранейки Русия от Левски , който ясно и документирано е заявил позицията си срещу намерението на мракобесната империя да господства над българите, русофилстващите българи се опитват да преминат в нещо като контранастъпление срещу истината за обесването му руска заръка. Тропат с крак: дайте доказателства!
Фактът, че толкова се гневят, показва, кое им е по-ценно. За тях охраната на руското влияние е по-важна от историческата истина, ако тя с нещо засяга това влияние. Но се опитват да поставят в отбранителен режим българите, които си позволяват да се отклонят от догмата за ангелски спасителната роля на Русия.
Преподавателят по политически науки в НБУ доцент Момчил Дойчев обяснява тази тактика във воденето на полемиката в есето си „За Левски, робството и свободата”, публикувано на 19 февруари 2016 г.:
http://www.dnevnik.bg/analizi/2016/02/19/2702956_za_levski_robstvoto_i_svobodata/
„… всеки, който се опита да възстанови истината за Апостола на Свободата веднага се обявява за русофоб, туркофил, “демонократ”, “либераст”, национален предател – враг на Освободителката ни от всички робства и робии…”.
Абсолютно вярно- за трети път ще напиша дотук, че мравуняка на русофилстващите е толкова разбунен, че мравките застават във войнствена поза в защита на Русия от духа и заветите на Левски, който ни е предупредил да не предоставяме съдбата и свободата си в ръцете на руснаците, за които Вазов ще напише заклеймяващо през 1916 г. „ вий ИГО ни носите ново”.
Да се искат доказателства за подписа на Пилат Игнатиев, които си измива ръцете с османските власти, преки изпълнители на желаната от него смъртна присъда над Апостола, е част от самопризнанието на русофилстващите, че са готови да бранят Русия от Левски. Защото фактът на руското задоволство от разправата с Дякона е документиран ( за техен ужас). Ето тук например:
by ExtremeCentrePoint on Saturday, 20 February, 2016 ·
ЕДИН ДОКЛАД НА ГЕНЕРАЛ ИГНАТИЕВ ЗА СОФИЙСКИЯ ПРОЦЕС
ОТ КРАЯ НА 1872 И НАЧАЛОТО НА 1873 Г.
В обемистия фонд на покойния български патриарх Кирил в Централния държавен архив – София, сред фотокопия от книжа на руското посолство в Цариград, се пази и един кратък доклад, подписан от генерал Игнатиев. Преди време привлякохме вниманието към него на проф. Д. Дойнов, който вече го използва в хубавия документален филм Левски пред съда на Портата и на Историята, на който той е сценарист[1] (реж. А. Алтъпармаков).
По-долу публикуваме този документ в оригинал и в превод, тъй като е важен, обяснявайки защо делото срещу Левски и неговите другари, въпреки широките разкрития на Димитър Общи, получава ограничен и предимно криминален характер. В същото време, той поставя и немаловажни въпроси.
ПРЕВОД ( от френски, бел. ivo.bg)
157. – 25 януари 1873.
№ 30.
Пера, 18/30 януари 1873.
Господин Канцлер4,
Както известява нашият Генерален консул5 в Русе, въпросът за предполагаемото Софийско съзаклятие е получил задоволително решение. Изпратената от Цариград Следствена комисия6 е успяла да открие само неколцина злосторници. Тя е приключила своята работа и трябва скоро да се върне тук.
Вътрешното положение в българските области, обаче, остава несигурно. Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор.
Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир7, който този път изглежда е последвал нашите съвети. Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал[2] на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото.
Имам чест да съм с най-дълбоко уважение Господин Канцлер, на Ваше Височество, най-смирен и най-покорен слуга
Н. Игнатиев
http://www.extremecentrepoint.com/archives/16308
Връх на опорната отбранителна точка на защитниците на Русия от Левски е свързана конкретно със завета на Дякона: „Който ни освободи, той и ще ни зароби”. Независимо, че отношението на революционерите ни, като Раковски, Ботев и Левски, срещу руската „освободителна” роля е ясно документирана, точно за този завет русофилстващите настояват да получат автентичен документ. Ужасно им се ще да не го е казал. За целта, както съм писал и в „Течна дружба” ( 2011 г.) те се подиграват на Захари Стоянов, който цитира Васил Левски и се опитват да го „опровергаят” с това, че си го бил измислил, защото бил „овчарче”.
Като е някакво си „овчарче”, защо тогава неговите „Записки по българските въстания” са основополагащо свидетелство за събитията от онзи исторически период? И защо другарите в днешна България си нарекоха издателството „Захари Стоянов” ( и си раздават награди на името на Стефан Стамболов), начело с Иван Гранитски, бившия главен редактор на „Работническо дело”, преименуван вероломно на в . Дума”- още една кражба на „русофобски” авторитет, този път от Ботев и неговата „Дума”?
Значи така: за друго Захари Стоянов може да бъде цитиран, ако не и канонизиран като свидетел, но точно за този завет на Левски не бил достоверен източник, така ли?
Да искаш за всяко неудобно от днешна пропагандна русофилска гледна точка писмено доказателство е форма на саморазобличаване чрез признание, че не искаш да приемеш върху любимата руска империя да бъде хвърлена сянка на съмнение. Това е все едно чехите да поискат доказателство с подписа на Ян Хус , че горейки на кладата през 1415 г. наистина е изрекъл „О, свещена простота” ( Sancta Simplicitas), виждайки старица да добавя съчки в огъня. Или пък италианците да подложат на съмнение думите на Джордано Бруно , изпаднал в същата ситуация през 1600 г. на кладата, мълвейки „ тя все пак се върти”. Можете ли да си представите към тях да бъде приложено изискването за автентичността на думите им с подпис и печат?
Не можете. Невъобразимо е. Но за русофилстващите тук подобно отношение към думите на Апостола е не само допустимо, но и задължително. Защото им е по-важна охраната на чуждия интерес, който бранят от синтеза на философията на Левски срещу новото заробване на българите, съдържащ се в посланието му, цитирано от Захари Стоянов. Отгоре на всичко предупреждението на Левски е доказано пророческо по отношение на намеренията на Русия, осъществени частично през 19 век и реализирани напълно от СССР през 1944 г.
На претенциите всяко добре прикривано злодеяние да бъде доказвано с документи е отговорил на практика в аванс, както съм отбелязвал и в „Течна дружба”( 2011 г.), руският публицист Аркадий Ваксберг. По повод достоверността за фактите, които Сталин е искал да скрие, той пише в книгата си „Отровите на Сталин”:
„Трябва да се има предвид, че Сталин много добре е разбирал криминалния характер на своите злодеяния и старателно се е опитвал да не оставя следи за тях по документи. В такива случаи неговите устни заповеди или мълчаливи, но напълно прозрачни препоръки трябва да се възстановяват парче по парче и по косвени улики, в анализа на които човек си служи с инструментите на психологията и логиката, а НЕ С ПИСМЕН ИЗТОЧНИК( курсивът мой-бел. авт.). За криминалистиката в това няма проблем, тъй като съвкупността от косвени улики се смята за също толкова силна доказателствена основа, колкото и документ, който по принцип подлежи на фалшифициране. Много често се налага да разчиташ на устни свидетелства на съвременниците, чиито думи обикновено се класифицират от сталинистите като слухове, недостойни за вниманието на историците. Всъщност обаче, когато получиш подобна информация в абсолютно затворена тоталитарна държава и в общество, в което никой не разполага с автентично знание за онова, което става сред партийния елит, подобни източници придобиват не по-малка тежест от документите, а понякога и по-голяма…
Правя цялото това уточнение, за да отговоря предварително на въпрос, който вероятно ще възникне у читателя: има ли безспорни доказателства, които да подкрепят изложените в книгата версии?
Отговорът е „не”, ако за безспорно доказателство се смята само писмен документ с подпис и печат.
Отговорът е „да”, ако се има предвид огромното количество разкази на съвременници и самият факт, че така нареченият „слух” упорите се крепи вече осемдесета година” . ( с. 23)
Правилото, което Аркадий Ваксберг изтъква, важи 100 процента и за гузните адвокати на руската българофобска политика.
Share on Facebook
