Отбелязването на годишнината от гибелта на Апостола на свободата на днешния ден отдавна се е превърнало в празник на лъжата за вноса на руска свобода в България. Русия се е опитвала да използва българите за своите имперски цели и е успяла в това начинание. Но и българите са се възползвали от войната й с Турция, за успеят много по-късно да се освобят и от руския гнет – сами, без никаква външна помощ, точно както Дяконът е проповядвал, преди съветският гнет да връхлети пагубно България с последици, които пораждат и днешното премълчаване на истината за българската свобода.

Това самостоятелно освобождение на българите от Русия не могат да ни простят освободителите ( на Проливите, които са били истинската причина за войната с Турция, маскирана като “освободителна” за славяни и православни). Безброй документи потвърждават, че завоюването на Проливите или поне свободният руски излаз на юг от Босфора и Дарданелите са мотивирали руската плитика, а пролятата от българите кръв в Априлското въстание е била превърната в мастилото за руската дипломация, използвала трагедията в руски интерес.

Този факт е бил широко известен на тогавашните българи, но междувременно е дълбоко погребан под тоновете мълчание и лъжи, натрупани през десетилетията на съветското иго в България.

Българите съзнателно не са били въръжени от Русия именно от страх да не получат истинска свобода с оръжие в ръце и този руски проритет е осветен от няколко честни руски свидетели  и летописци на събитията. Само 6000 български опълченци, набързо обучени и въоръжени с възможно най-архаичното стрелково оръжие, са били проектирани като помощни отряди във войната, но дори и в такова символчно количество са проявили смайващи качества на бойното поле на Шипка, край Стара и Нова загора, спасявайки от разгром Русия със своя героизъм в боевете в стропланинските проходи.

Българите са се измъкнали от османския гнет, но само за да попаднат в руския, за който Левски, ученикът на Раковски, подобно на своя учител по революционно дело, е предупреждавал, че не бива да допуска.

Този факт априори се отхвърля от онези в България, за които умилкването около Русия е по-важно от истината. Не било вярно, казват те вкупом и по единично, когато стане дума за това, че Левски е предупреждавал, че “който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини в робство”. Синтезирано този негов завет е придобил известност под формата на сентенцията:” Който ни освободи, той и ще ни пороби”.

Кресливите защитници на руското право на бащинство над българската свобода, постигната всъщност у нас едва в процеса на борбите на българите за независимост и от Русия след 1878 г., ужасно се боят да не загубят своя статут на говорители на руското влияние в България ако се разчуе, че Левски наистина е бил категоричен противник на руската намеса в българските революционни дела. Как да не го обесят с ръцете на османците, над които руснаците са имали огромно влияние, като криминален престъпник?

Нищо подобно няма да чуете на днешния ден от излиянията на българските политици и техните медии. У нас днес всички обичат Левски, но и (почти) всички му отказват посмъртното право да е бил прав, когато е предупредил за смъртната опасност за българската свобода, която идва от Русия – за нея дори дълго пребивващия в света на русофилските заблуди Иван Вазов пише, че тя “иго ни носи ново”.

В ръцете на сервилните цензори на заветите на Левски днес е и револверът на властта, и ножът на медиите. Над този револвер и над този нож се кълнят съзаклятниците в делото срещу истината. Не допускат да им се оспори монополът върху нейното премълчаване. “Дайте да не пренаписваме историята”, зоват издайнически онези, които я пишат под руска диктовка. Пиишат я от десетилетия под руското (инд)иго, а днес  замазват следите си със сълзите на лицемерните си клетви в заветите на Апостола.

Всичко, което един свободен българин може да направи днес срещу това, е да цитира истината за Левски. Захари Стоянов, безспорният летописец, комуто русофилите избирателно отричат правото на достоверност в цитирането на завета на Левски, се е подписал под следните думи на Апостола на свободата

“Никому не се надѣвайте, — говорѣше той. — Ако ние не сме способни сами да се освободимъ, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода; а който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново въ робство…”

Цитатът е от фототипно издание на „Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му”, Захари Стояновъ, ПЛОВДИВЪ, 1883, глава 11 „Трябват пари”, стр. 97

Самият Васил Иванов Кунчев, изправен пред съдебната комисия в София, в която имало 4 лични протежета на руския посланик в Константинопол Николай Игнатиев, посочени официално от него и инструктирани да го съдят като криминален престъпник, за да не си спаси живота като политически заточеник, сам свидетелства в полза на истината чрез запазените протоколи от разпита, че е бил противник на чуждата намеса в българската национална революция.

Възможно ли е руският военен кореспондент Василий Немирович- Данченко, съвременник на българомразеца Н.Игнатиев, да е знаел и написал подробности за Левски, когото нарича национален герой на българите, а императорският кукловод на Софийския процес Игнатиев да не е “чувал” за същото – видно от записките на Игнатиев, в които на цели 843 страници няма и дума за Левски?

И следното документално доказателство от протоколите ли е “недостоверно”, двуличники?

(Левски пред Софийската съдбена комисия, картина от Калина Тасева)

 

 

Разпитващите искат да знаят какво е засмислял Левски, т.е. осведомени са били от самия него за революционната му дейност при обиколките му на България, но го осъждат за друго. Питат го:

“През [време на] тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?

Левски отговаря:

“- Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда [бяха на друго мнение]. Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшюрджиите – петнадесет, десет овце се записваха от бегликчиите – петнадесет. Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда че ще се отърват от това зло, идваха на където ги теглехме. Това са моите впечатления”.

Искат Левски да уточни дали се е съгласил с мненията на “начетените”:

“- Не одобри ли ти тия техни мнения? “

И Левски потвърждава, че е смятал за опасно чужда държава да се меси в българските дела. Обмислял е дори да преговаря с турките власти, но не и да допусне руска намеса!

“- Да, и аз разбрах, че вървим по погрешен път. По едно време бях дори намислил да намеря някакво средство да отида в Цариград и да вляза във връзка с властта, да разкажа теглото на народа, та дано се намери някой лек. Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ…”

Share on Facebook