Вълната от солидарност със свободното (ми) слово изисква най-искрените ми благодарности.
Тя е стимулирана сега повече от всякога след новината за лакомията на овластения от премиера Борисов атакист Илиян Тодоров да управлява София-област, решил да ме съди за обида и клевета с надежда да забогатее от мен с 60 000 лева. ( на снимката като овластен вече управител, длъжностно лице, в каквото качество ми е обиден като за 60 0000 лева).
Нямам друг начин да изразя благодарността си към сънародниците, с които нямам обратна връзка, освен да заявя обобщаващо тук своята признателност към тях.
При толкова много (непознати) приятели обаче ми хрумва да кажа нещо за добре познатите на публиката неприятели, които постигат обратния ефект. Без да искат ми помагат да печеля симпатиите на нормалните хора. Защото да те съди тип, като доказаният путинофилстващ екстремист от най-близкото обкръжение на путинофилец номер едно за последното десетилетие у нас Волен Сидеров, гарантира подкрепата на българската нормалност за обекта на тази атака.
В публичното пространство обаче си имам друг фаворит в преследването ми “само на думи”. Това е бившият журналист от “Дума”, изкласилият в партийната кариера в най-близкото котило на Корнелия Нинова и в парламента червен депутат Александър Симов.
Сполай му за всички гадости, изписани по мой адрес. Те ми придават допълнителна стойност в очите на добрите хора.
Самият Сидеров снизходи да ме определи като “медийно насекомо” в своята телевизия “Алфа”. Комплимент е да получиш личната му доза евраз(м)ийска злоба върху името си от такова преяло със самомнение за лично величие същество.
Бях обект и на някои странни иронии от рода на онази, която от години търпях заради това, че съм прекалявал с темата за руската намеса в България (след което иронизиращите позамлъкнаха и дори взеха да се бият в гърдите като “откриватели”, понеже руската намеса достигна чак до американските избори и се видя, че ще да съм бил прав в предупрежденията си).
В опит да ми се подиграе на изпроводяк на 2017 г. музикантът Венци Мицов се поупражнява върху реномето ми със забележка за какво не съм писал (демек съм пропуснал пак да кажа същото) и че дори съм можел да заподозра британското правителство в слугинаж на Путин. Ха-ха-ха…Много смешно. Получило му се е на музиканта толкова убедително, колкото е моето дрънкане на китара , което не ме прави музикант. Но какво да се прави, всеки има право да си дрънка и да си вярва, че е оригинален, макар да дрънчи на кухо.
Иначе тезата на Мицов за малкия човек (от Угърчин), който не обръща внимание на “големите работи” в София, е вярна като цяло ( макар да не е никакво откритие). Обаче музикантът фалшиви в опитите си да ме уязви, защото ме превръща в антипод на своя малък измислен герой- без да съм измислен. Моя милост съм реално съществуващ обект на неговото извънредно внимание- споменава ме два пъти в рамките няколко изречения, упражнявайки се злополучно по текстописане във Фейсбук.
Аман от защитници на “малкия човек” – не от властта и присъдружната й опозиция, не от мафиотизирания бизнес и прочее опасни за иронизиране опоненти, а от един подсъдим заради критиките си към властник ( и властта изобщо) журналист, който с нищо, ама с нищо не е застрашил интереса, манталитета, бита и живота ( или живуркането, може би) на въображаемия “литературен” герой от фантазиите на Мицов, застанал в позата на говорител на угнетените в тяхната безмълвна пасивност да променят нещо около себе си хорица!
В кратката си реплика се връщам към престоящото на 7 февруари съдебно наазателно дело срещу мен, което сучастникът на Сидеров в неговите ексцесии Илиян Тодоров ми е завел. Наистина по делата им ще ги познаете!
Ако бяха хора на честта, за каквито се представят пред лековерните си последователи, щяха да се дуелират на това поле ( например да ме съдят за 1 лев, както други се съдят в подобни ситуации). Но нали съм им “насекомо”, искат да ме смачкат по начина, по който си знаят: чрез тежестта на парите.
Обаче лакомията им ги подвежда да се издадат за пореден път. То не бяха скандали в скъпарски ресторанти в Брюксел, където замеряха с тапи от изпитото шампанско сервитьори; колективни воаяжи на Карибите; лидерски лукс във Венеция и в многозвезден хотел в Париж…
Други подобни “борци за народната правда” биха си мълчали благоразумно, но точно тези – не могат. Те толкова си могат.
Share on Facebook
